ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА ДАНЪЦИТЕ

В темата ще се запознаем с теоретичните основи на данъците, включващи същността и функциите на данъците, принципите на данъчното облагане, елементите на данъка и начините на облагане и съответните данъчни прогресии. Ще бъде характеризирана още класификацията на данъците и данъчната система, видовете данъчни системи и данъчната система на нашата страна. Накратко ще се запознаем с въпросите за отбягването и прехвърлянето на данъците.



1. Произход, същност и функции на данъка
Данъците възникват и се утвърждават успоредно с държавата. Те обаче не се считат като творение на държавата. Данъци е налагала и църквата за издръжка на духовенството, без да е бил ясен мотивът за тяхното плащане. Плащанията в древността и средните векове се характеризирали с неразвитост и случаен характер. В средновековието индивидите са извършвали преки услуги на своите господари. Тези плащания са натурални данъци, които не са монетизирани. Разбира се, има съществени различия между феодалната повинност в средновековието и съвременните данъци.
Има множество теории за възникването и утвърждаването на данъците. Като основоположник на теорията за данъчното облагане се счита шотландския икономист и финансист А. Смит, който през 1776 г. издава книгата „Изследвания за природата и причините за богатството на народите“. Идеите на А. Смит оказват кардинално влияние върху финансовия и стопанския живот в много държави.
Данъчната теория е система от научни знания за същността и природата на данъците, тяхната роля и значение в живота на обществото. 

Сред множеството теории за произхода и същността на данъка, по-известни са:

-Теорията за обмена (разменна), която определя възмездния характер на данъчното облагане, т.е чрез данъка гражданите купуват от държавата услуги по охрана, поддържане на реда, собствеността, сигурността и др. Тази теория е съответствала на условията на Средновековието с господството на договорните отношения

-Теория за данъка като застрахователна премия, която разглежда данъка като плащане срещу възникването на някакъв риск. Данъкоплатецът, в зависимост от доходите си, застрахова своята собственост срещу риска от война, стихийни бедствия, пожар и др. пред държавата, която го осигурява при настъпването на риска.

-Класическата теория, с нейния най-изявен представител А. Смит. Според тази теория, държавата предоставя различни видове услуги като защита на собствеността, поддържане на вътрешния ред и сигурност и др. Гражданите заплащат тези услуги чрез данъците, в резултат на което се утвърждава тезата за данъка като „цена на правителствените услуги“. Или държавата „произвежда“ и „продава“ услуги, а гражданите „ползват“ и „заплащат“ тези услуги чрез данъка, в резултат на което отношенията са на търговско-еквивалентна основа.

-Теория за жертвата (жертвена теория) и теорията за колективните потребности. Двете теории съдържат идеята за принудителния характер на данъка, като задължение, произтичащо от самата същност на държавното устройство на обществото. Теорията за жертвата е възникнала през XIX в. и е запазила своята актуалност и през XX в. Съгласно тази теория данъкът е жертвата, която гражданите правят за държавата, без която не е възможно съществуването на обществото.

-Според Кейнсианската теория данъците са главният лост за регулиране на икономиката и нейното развитие. При това големият ръст на спестяванията е пасивен източник на доходи и намалява ръста на икономиката и подлежи на изземване чрез данъците.

-Теорията на монетаристите е основана на количествената оценка на паричното обръщение. Съгласно тази теория данъците, наред с други компоненти, въздействуват на обръщението, като чрез тях се изземва излишното количество пари и се намалява действието на неблагоприятните фактори за развитието на икономиката.

-Теорията на икономиката на предлагането разглежда данъците като един от факторите на икономическото развитие и регулиране. В съответствие с тази теория, намалението на данъчното бреме води към бурно развитие на предприемаческата и инвестиционна дейност. В рамките на тази теория американският икономист А. Лафер е установил математическата зависимост на приходите в бюджета от равнището на данъчните ставки.

Посочването само на някои от най-важните теории е основание да се счита, че данъкът е една много сложна финансова категория, която може да бъде характеризирана от правна, икономическа и социална гледна точка. Най-често данъкът се определя като законосъобразно, принудително, с безспорен характер безвъзмездно плащане от физическите и юридическите лица в полза на държавата, за финансиране на публичните разходи. Според това определение, в понятието данък се съдържат четири много важни елемента:
а)плащане във вид на публична принуда
б)плащане установено със закон, а не произволно
в)липсата на конкретна контрауслуга от страна на държавата
г)средство на преразпределение на доходите от държавата, извършвано на социална основа
Принудата е основен елемент през цялата история на данъка. Тя обаче не се упражнява, след като данъкоплатецът е изпълнил законоустановеното му данъчно задължение. Налагането, размерът и плащането на данъка са откъснати от пазарния механизъм. Сумата на данъка не е свързана с пазара или с плащане за покриване на пазарната стойност, а наложената жертва на данъкоплатците, според икономическото им състояние, за посрещане на обществените нужди. Данъкът се утвърждава като най-важната форма за акумулиране на парични средства в бюджета на държавата. Съотношението данъчни приходи към БВП в България през 2014 г. е 27% и съвпада с това в ОИСР.

Същността на данъка се конкретизира чрез функциите, които изпълнява. Общоприето е, че данъкът изпълнява следните функции:

-Фискална функция – основна. Чрез данъка се акумулира основната част от приходите на държавата в бюджета и извънбюджетните фондове за реализирането на държавните програми по финансирането на публичните блага и потребности. Осигурените чрез данъка средства се разходват за социални нужди, стопански услуги, за поддържане на външната политика и безопасност, вътрешния ред и сигурност, административно-управленски разходи и платежите по държавния дълг.

-Социална функция – Чрез данъците се преразпределят доходите на гражданите на социална основа. Примери за реализиране на преразпределителната социална функция са прогресивната скала при облагане доходите на населението, необлагаемите минимуми и отстъпки, акцизите и др.

-Икономическо –регулативна функция – Същността на тази функция се състои в това, че с данъците се облагат ресурси, насочени за потребление и се освобождават или облагат ниско ресурси за производствено потребление. Данъците стимулират търговците чрез система от преференции и освобождавания (напр. на селскостопанските производители), регулиране производството и потреблението на определени стоки и услуги (акцизните), стимулиране на инвестициите, растежа и заетостта (облагане на печалбата), регулиране на външноикономическите отношения и др.

-Контролна функция – Чрез данъците държавата упражнява контрол за защита на фискалните си интереси за своевременното и пълно постъпване на приходите в бюджета, за съпоставянето на тяхната величина с потребностите от финансови ресурси. Чрез данъците се контролира за пълното и точно отчитане на резултатите и доходите на данъкоплатците. Във връзка с изпълнението на тази функция държавата определя реда за воденето на отчетността и документацията от стопанските субекти и населението.


2.Принципи на данъчното облагане
Особено място в организацията на данъка и данъчното облагане заемат принципите на облагане, формулирани за първи път от Адам Смит през 1776 г. Като основните правила, на които следва да се изгражда организацията на данъчното облагане, принципите са следните:

-Съразмерност (справедливост) на данъчното облагане.Този принцип означава, че всеки данък следва да бъде съобразен с икономическото и финансовото състояние на данъкоплатеца, т.е. всеки е длъжен да взема участие във финансирането на държавата съразмерно на своите доходи и възможности. В основата на този принцип стоят две идеи: данъкът следва да се определя в зависимост от дохода на данъкоплатеца и който получава повече блага от държавата, трябва повече да плати на държавата.

-Определеност на данъка, което означава, че данъкът следва да бъде предварително определен, а не произволен за данъкоплатеца. За данъкоплатеца да не съществуват затруднения при определянето на данъчното задължение, начините и срока на плащане.

-Удобство на данъка – т.е. съобразяване на облагането и плащането на данъка с възможностите на гражданите да изпълняват задължението си във времето на получаването на доходите и по начин удобен за платеца.

-Икономичност на данъка – според Смит се изчислява в съкращаването на разходите по събирането на данъка. Събирането на данъка да не е съпроводено с много разходи за държавата, т.е. сумите по събирането на отделния данък да не превишават сумата на самия данък. Този принцип е свързан с рентабилността на данъка.

-Стабилност и еластичност на данъка, което означава, че данъкът не следва да се влияе от конюнктурата, да се променя често, което създава несигурност за платците.

-Неутралност на данъка – Неутрален е всеки данък, който няма за цел или за резултат упражняването на въздействие върху данъкоплатеца, за да го стимулира или да му пречи да извършва дадена дейност. Неутралността все повече се утвърждава в данъчните системи на страните, в т.ч. и у нас.

-Данъчен интервенционализъм – Този принцип е противоположен на неутралността на данъка като се свежда до активната намеса на държавата чрез данъчните преференции и освобождавания от облагане с данъци да се въздейства при решаването на икономически и социални задачи.

-Годишност на данъка – Всеки данък действа по отношение на календарната година и се свързва с бюджета на държавата. Изключение от това правило правят само някои по-малки данъци, плащани през определен по-дълъг период от време (наследство, дарение).

-Въпросите за равнопоставеност (справедливост) при облагането сега придобиват особена актуалност. Данъците следва да бъдат справедливи и равнопоставени, на няма съгласие как да бъде интерпретирано това искане. По този въпрос съществуват две мнения – подходи, които се основават на принципа на ползите и на принципа на платежоспособността. Равнопоставена данъчна система е тази, при която всеки данъкоплатец допринася в съответствие с ползите, които той получава от държавните услуги. Според този принцип, бремето за финансиране на държавата трябва да се разпределя между нейните граждани според ползите, които получават от потреблението на публично предоставяните блага.

-Принципът на платежоспособността означава, че всеки данъкоплатец е задължен да допринася, в съответствие с неговите възможности. При този принцип се оставя настрана разходната страна на обществения сектор. Данъчното бреме се третира отделно (независимо) от разходите на държавата. Този принцип е свързан с хоризонталната и вертикалната справедливост при данъчното облагане.


3.Елементи на данъка
Данъкът, като сложна система от отношения, включва редица взаимодействащи си елементи, всеки от които има самостоятелно юридическо и икономическо значение. Елементите на данъчното облагане имат универсално значение, въпреки, че структурата на данъците е различна и техният брой да е голям. Само при наличието на пълна съвкупност на елементите, задължението за плащане на данъка може да се счита за установено. Ако законодателят не е установил или не е определил макар и един от елементите, данъкоплатецът би имал правото да не заплаща данъка или да го заплати при удобен за него начин.

Елементите на данъка са:

-Данъчен кредитор – Данъчен кредитор е всяка власт, която има право да облага и която има право да изисква погасяване на обложеното. Тази власт може да бъде първична или делегирана. Първична е властта на държавата, а делегирана е властта на самоуправителните тела. В България данъчен кредитор е единствено държавата като унитарна.

-Данъчен обект (предмет) на облагане – Предмет е всичко онова, към което е насочено данъчното облагане, респективно имущество, качество на физическата личност, определени дейности, реализирани обороти, получаване на наследство, сделки покупко-продажби и др. Следователно, обект на облагане са действия, събития, състояния, които задължават данъкоплатеца да заплати данъка. От обекта следва да се отличава източника на данъка – дохода или капитала на данъкоплатеца.

-Данъчен субект (платец) – Субект на данъка е физическото или юридическото лице, което се намира в отношения на собственост, владение, с обекта на данъка. Субектът е лицето, което формално или непосредствено е задължено да внесе дължимия данък. Субект на данъка могат да бъдат местни или чужди лица. Икономическите отношения между данъкоплатеца и държавата се определят според принципа на постоянно местопребиваване или доходите се реализират на територията на страната или зад граница. В резултат на това се различават два вида субекти на данъка: резиденти (местни граждани) и нерезиденти (чужди граждани).

-Данъчен носител – Данъчен носител е лицето, което носи тежестта на данъчното облагане. Именно за сметка на носителя на данъчния платеж данъкът се заплаща в бюджета. Ако данъчният субект и данъчният носител са различни лица, тогава е налице т. нар. прехвърляемост на данъка. Тазе прехвърляемост е характерна за косвените данъци.

-Данъчен мащаб – Данъчният мащаб е определен белег или качество на данъчния обект, въз основа на който се конкретизира данъчното задължение на платеца. Той се определя чрез закона и със икономически (стойностни) и физически характеристики. При измерване на дохода или стойността на стоката се използват парични единици или други характеристики. Например, при един от най-старите данъци най-напред за мащаб е служил броят на огнищата, по-късно броят на прозорците, етажите, кубатурата и сега стойността на сградата (имуществото).

-Данъчна единица – Данъчната единица е една постоянна част от данъчния мащаб, за която се отнася данъчният размер. Например, 100 лв. от дохода, 1000лв. от стойността на имуществото, 1 дка стопанисвана земя, 100 лв. от реализирания оборот (добавена стойност), конските сили при МПС-тата и т.н.

-Данъчна основа (база) – Данъчната основа представлява количествено изразяване на предмета на данъчното облагане. Данъчната основа служи за изчисляване на данъчното задължение, тъй като именно към нея се прилага данъчният размер (ставка). Данъчната основа служи за изчисляване на данъчното задължение, тъй като към нея се прилага данъчният размер (ставка). Данъчната основа може да бъде изразена като стойностна (парична) величина или в натурални измерители. Тя има особено важно значение, тъй като от точността и обхватността на данъчната основа зависи и размерът на данъчното задължение (вноската в бюджета).

-Данъчен размер (ставка) – представлява величината на данъка за една данъчна единица. Обикновено величината на данъка за данъчната единица е в процент или абсолютна сума. Данъчният размер „свързва“ данъчната основа и данъчното задължение за определен отчетен (данъчен) период

-Данъчно задължение – Данъчното задължение е произведението на данъчната основа по данъчния размер. То представлява сумата, която определеният от закона данъкоплатец е задължен да внесе в приход на бюджета за съответния отчетен (данъчен) период. Следователно, данъчното задължение зависи от данъчната основа и данъчния размер, а те, от своя страна, са променливи и зависят от индивидуалния избор на субекта (индивида).

-Данъчни привилегии (преференции) – Привилегиите по данъците се предвиждат в законодателството и се предоставят на отделни категории данъкоплатци, включително и както възможност да не се плаща данък. Те не носят индивидуален характер, а се отнасят да ниски доходи, инвалиди и др. Привилегиите се ползват за намаляване размера на данъчното задължение и за отсрочка или разсрочка на падежа. Те се подразделат на: преотстъпване на данъканеоблагаеми доходи и данъчен кредит.


4.Начини за облагане с данъци. Данъчни прогресии
Исторически са утвърдени и прилагани следните начини за облагане с данъци: поголовно облагане, пропорционално облагане, прогресивно облагане и регресивно облагане.

-Първият и исторически най-стар начин е поголовното облагане. При него обект на облагане е самата физическа личност, без да се държи сметка за нейното имуществено състояние и доходи. Този начин на облагане е най-неравномерният начин за разпределение на данъчното бреме и най-несправедливият.Днес този начин не се прилага в практиката на съвременните данъчни системи на страните.
-Пропорционално облагане – при него размерът на данъка остава непроменен, а данъчното задължение се променя в зависимост от измененията в данъчната основа. При това облагане не настъпва изменение в първоначалното съотношение, в което са формирани доходите преди и след тяхното облагане. То е по-изгодно за субектите, които получават по-високи доходи. Пропорционални са предимно корпоративния данък, някои от местните данъци, косвените данъци.

-Прогресивно облагане – При него размерът на данъка се изменя по предварително избрана прогресия, в резултат на което данъчното задължение расте много по-бързо от нарастването на данъчната основа. При това облагане съществено се изменя съотношението между доходите преди и след тяхното облагане.
В резултат на нарастване на данъчния размер, по-голяма част от високите доходи се изземва и по този начин данъкът служи като регулатор в разпределението на доходите. Този начин на облагане се счита като по-справедлив в сравнение с пропорционалното облагане и се прилага главно при подоходното облагане (доходите на фл, наследствата и даренията). То се прилага в почти всички страни.
Практиката познава различни възможности за прогресивно данъчно облагане. При изграждането на прогресията са характерни два подхода: според реда за установяване на данъчния размер и според начина за изчисляване на данъчното задължение
Според реда за установяване на данъчния размер, прогресиите биват: ограничени и неограничени. При ограничената прогресия нарастването на данъчния размер достига до определено равнище, след което облагането става пропорционално. При неограничената прогресия данъчният размер нараства неограничено, в зависимост от увеличаването на данъчната основа. Според интервалите, през които се изменя данъчният размер, различаваме забавени (пълзящи) прогресии и бързи (стръмни, скокообразни) прогресии.
В зависимост от начина на установяване на данъчното задължение прогресиите биват: преки (открити), при които данъчният размер се изменя видимо при нарастване на данъчната основа, и непреки (скрити), при които данъчният размер остава непроменен, а от данъчната основа се изважда или прибавя едно и също постоянно число и от така коригираната данъчна основа се изчислява данъчното задължение. Външно прилагането на тези прогресии прилича на пропорционалното облагане, но в действителност облагането е прогресивно.
Прогресиите биват още: обикновени (прости, класни), етажни и комбинирани етажни прогресии. При обикновената прогресия данъкоплатците се обособяват в класове, в зависимост от величината на облагаемия доход. При тази прогресия, ако облагаемия доход е между класовете, облагането му се извършва изцяло по данъчния размер за по –високия доход. Като недостатък на тази прогресия е, че за доходите, които се намират близо до границата на класовете, прогресията може да се превърне в своята противоположност – регресия.
Премахването на регресията при класната прогресия се постига чрез етажната прогресия. При нея облагаемият доход се разпада на етажи и всяка част от дохода по етажите се облага със съответен данъчен размер, а данъчното задължение се получава като сбор от данъка за отделните етажи.
Комбинираната етажна прогресия е усъвършенствана етажна прогресия, с цел по-лесно и по-бързо да се извършва изчисляването на данъчното задължение. Така данъкът за долните етажи е в абсолютна сума, а за горните етажи в процент Тази прогресия обикновено се прилага при облагане на доходите на физическите лица и на даренията.

-Регресивно облагане – Този начин на облагане е противоположен на прогресивното облагане. С увеличаването на облагаемата данъчна основа размерът на данъка и относителната величина на данъчното задължение, намаляват т.е. колкото доходът е по-голям, толкова по-малък е размерът на данъка и относителната величина на данъчното задължение. Доказано е, че косвените данъци са или действат регресивно, като ниските доходи се облагат с данък, по-тежък от високите доходи. Например ДДС е регресивен данък понеже с т.него се облага потреблението и като процент от доходите намалява с тяхното нарастване. Ако едно лице получава месечен доход от 100 лв. и изцяло го разходва за потребление, ще плати 20% ДДС, а ако едно лице получава 1000 лв. месечен доход и разходва за потребление 500 лв., а останалите спестява, ще плати 100 лв. ДДС и отнесен към сумата на месечния доход данъкът ще бъде само 10%.


5. Класификация на данъците. Данъчна система
За изучаване и анализирането на данъците е характерно, че те могат да бъдат систематизирани и класифицирани според някои общи признаци и белези. Когато се установят няколко групи от данъци по-лесно може да се обхване цялостната данъчна система, да се анализира влиянието на тези данъци върху данъкоплатците, тежестта на данъчното бреме. Разбира се, науката все още не се е спряла на една единствена и безспорна класификация на данъците.

-Преки и косвени данъци – Първите опити за групиране на данъците и обособяването им на преки и косвени са направени от физиократите. От тогава и досега тази групировка се приема в теорията и практиката на почти всички страни. Това обособяване на данъците е според това, кой понася тежестта на данъчното бреме, и според предмета на данъчното облагане. Преките данъци са насочени към облагане на имуществото, богатството и дохода, а косвените данъци – към производството и реализацията на стоки и услуги, респ. към реализираните обороти. При това косвените данъци се калкулират в цените на стоките и услугите и се прехвърлят за понасяне от крайния потребител. Освен това, преките данъци засягат дохода при неговото реализиране, а косвените данъци също засягат дохода, но повече при неговото разходване. Във връзка с това е различна и тежестта на данъчното бреме, според групите доходи на данъкоплатците.

-Редовни и извънредни  данъци – По начало всички данъци са редовни и формират приходите на държавата. Като изключение, при извънредни обстоятелства (природни бедствия, войни и др.) могат да се налагат и извънредни данъци, които имат еднократно действие. Такъв характер би имало у нас еднократното облагане на имуществото във връзка с незаконното обогатяване на някои лица.

-Централни (държавни) и местни (общински) данъци – Това обособяване е в зависимост от бюджетното звено, в което се акумулират. Централни са ДДС, акцизите, митата, данък върху печалбата. Местни са данък върху имуществото, даренията и др.

-Общи и целеви данъци – Това обособяване на данъците е според тяхното свързване с финансирането на определени разходи. По начало данъците са общи, като се свързват с финансирането на всички разходи на държавата. Целеви характер днес имат плащаните данъци за социалното осигуряване (здравно, пенсионно и при безработица).
От така изброената класификация и видове данъци най-голямо значение за фиска имат косвените данъци: ДДС, акцизите, ДОД, данък върху печалбата, които пълнят бюджета на държавата. Данъците върху собствеността и богатството са предимно местни и формират приходите на общините.


6.Отбягване и прехвърляне на данъци
Отбягването и прехвърлянето на данъците е действие на платеца (субекта), насочено към укриването на определени факти и обстоятелства с цел да не се плаща или да се намали сумата на законно дължимия данък. Крайният резултат може да бъде неплащането или плащането на данъка в намалена сума. От правна гледна точка отбягването може да бъде легално и нелегално. Нелегалното отбягване е свързано с укриване и неплащане на данъка, което е характерно за „сивата“ икономика. Легалните форми за отбягване или намаляване на данъка са: прилагането на необлагаем минимум при облагане на доходите, ускорената амортизация, законно освободените от облагане на печалбата плащания за дарения, лихви и др. и инвестирането на печалбата. Чрез легалните средства се създават стимули и въздейства за регулиране на възпроизводствения процес, за регулиране на доходите на данъкоплатците.

Прехвърляне на данъка има тогава, когато няма съвпадение между платеца и носител на данъка: едно лице действително плаща данъка, а неговият действителен носител е друго лице. Прехвърляемостта е характерна за косвените данъци, които чрез включването в цената формират крайната продажна цена и се прехвърлят за понасяне от крайния потребител. Известни са няколко начина за прехвърляне на данъка: а) прехвърляне напред чрез включването на данъка в цената на стоката и услугата и прехвърлянето му върху крайния потребител б) прехвърляне назад чрез закупуване на суровините и материалите по цени, по-ниски от пазарните и включването им в стойността на продукцията и услугите по пазарна цена в) смесено прехвърляне, което се изразява в едновременно прехвърляне напред и назад. Счита се, че ограничител за прехвърляемостта на данъка е конкуренцията и следователно се използва от тези, които имат монополно положение на пазара и прилагат монополно високи цени.


7.Данъчна система и данъчна политика
Данъчната система е съставна част на финансовата система. По своята същност данъчната система е исторически възникналата и законодателно утвърдена система от данъци и тяхната организация. Тя е продукт на многовековното историческо развитие. Въвфункционален аспект системата включва броят на прилаганите данъци и тяхната организация, а в институционален аспект – органите и институциите, които приемат законите за данъците и органите на изпълнителната власт, които организират събирането на данъците и контрола върху данъчното облагане. Системата бива: монистична, плуралистична, историческа и рационална.

Монистична система – Монистичната система се свързва с прилагането на един единствен данък. Този въпрос е толкова стар, колкото е стара и финансовата теория. Предимствата на монистичната система са: а)голямата прегледност в отношенията с данъкоплатците б)единствен данък се упражнява по-леко от множество данъци в)създаване на условия за по-справедливо облагане, което е най-голямото предимство на единствения данък. Идеята за единствения данък е зародена най-напред в Англия, където е предложен като единствен данък данъкът върху огнищата. В историята на теорията за данъка най-ревностни привърженици на единствения данък са били физиократите, което е съответствало на тяхното учение за чистия доход, който се създава в земеделието и за единствената производителна класа – земеделците. Всички останали доходи са считани като производни от дохода в селското стопанство и всички данъци се понасят от чистия доход на земеделската класа. Ето защо те са предлагали единствен данък върху земята. В по-ново време тази теория отново е възродена с идеята за всеобщ личен данък върху разходите (потреблението).

Плуралистичната система – включва съвкупност от повече от един вид данъци, съгласувано прилагани. Разбира се, броят на данъците и данъчното бреме не се намират в пропорционална зависимост. С малко на брой данъци може да се изземва по-голяма част от БВП и от доходите на субектите и индивидите обратно. Големият брой данъци се дължи на разширяването на обектите на облагането и формирането на множество бюджети от страна на държавата.

Съвкупността от данъци е възникнала на историческа и на рационална основа. Системата от данъци е възникнала и се е утвърдила спонтанно и в резултат на конкретни обстоятелства и нужди от финансови средства на държавата. Данъците са се „наслагвали“ към съществуващите и постепенно са изградили и формирали исторически данъчната система.
Рационална е тази система, при която действието на отделните видове данъци и на всичките заедно е съгласувано и подчинено на реализирането на поставените от държавата цели и задачи. Рационално изградената система изпълнява ролята на регулатор и стабилизатор на икономиката. Тенденцията е към рационализирането на данъчната система, намаляването на различията в данъчните системи на страните и тяхното хармонизиране.
Към данъчната система се предявяват определени изисквания. Според Дж. Стиглиц, те са:
а)икономическа ефективност, което означава, че системата не трябва да възпрепятства ефективното разпределение на ресурсите
б)административна простота, т.е. да се прилага лесно и да е относително евтина
в)гъвкавост, в смисъл да реагира бързо на промените в икономиката
г)политическа отговорност
е)справедливост

Данъчната политика е съвкупност от мерките и мероприятията в областта на данъчното облагане, прилагани от държавата за постигането на определени фискални, социално-икономически и др. цели и задачи.

Данъчната политика е насочена към стимулиране и поддържане на устойчив икономически растеж, запазване на макроикономическата стабилност, чрез осигуряване на необходимите бюджетни ресурси и улесняване на провеждането на структурни реформи. Постигането на тези цели, чрез намаляване на общата данъчна тежест, приоритетното намаляване на преките данъци, които влияят върху икономическата активност в бизнеса и преместване на данъчната тежест от преките към косвените данъци.




No comments:

Post a Comment