ПУБЛИЧНИ (ДЪРЖАВНИ) РАЗХОДИ

В тази тема ще разгледаме същността и основните характеристики на държавните разходи, ще направим преглед на теоретичните основи на учението за държавните разходи. Ще бъдат ограничени основните фактори, допринесли за тяхното нарастване в дългосрочен план. Ще направим кратка характеристика на методи „разходи-ползи“, както и на основните видове разходи, които държавата прави в съвременното общество.

1. Теоретични основи на държавните разходи

Съвременното общество не може да съществува без държавата. За да финансира многостранните си ангажименти, тя прави публични разходи. Ролята на държавата в икономиката на всяка страна се отразява в размера на държавните разходи и в техния относителен дял в БВП. Колкото по-голяма част от БВП се заделят за финансиране на държавната активност, при равни други условия, толкова по-малка част остава на разположение на частния сектор. През 2013 г., според консолидираната фискална програма, са направени 28 500 млн.лв. държавни разходи. Те представляват 42% от БВП на нашата страна. Можем да направим извода, че нашата държава продължава да играе голяма роля в икономиката.

Определение и характеристика на държавните разходи

Държавните разходи са част от БВП, която се разпределя и преразпределя от държавата, с цел задоволяване на обществените потребности. Те са основен инструмент за намеса на държавата в икономиката на една страна.

В подкрепа на горното определение можем да акцентираме върху следните по-важни характеристики на държавните разходи:

- Държавните разходи са важен макроикономически показател за частта от създадения в една страна БВП, която се разходва от държавата.

- Държавните разходи са важен икономически лост за корекция на пазарните провали

- Държавните разходи са важен икономически лост за стабилизация на икономиката – посредством държавни поръчки и инвестиции се стимулира съвкупното търсене и се създава заетост и доходи и следователно съвкупно търсене.

- Държавните разходи съдействат за увеличаване на доходите на населението, а оттук на жизнения му стандарт и благосъстояние. Чрез тях на практика се реализира социалната функция на публичните финанси на държавата. 

Исторически преглед на ученията за държавните разходи

Основополагаща е тезата за минималната държава на Адам Смит. Тя е първият теоретичен фундаментна учението за държавните разходи. Според него „невидимата ръка“ на пазара разполага ресурсите в икономиката и държавата е освободена от задължението да направлява икономическите агенти. Нейните задължения се свеждат до защита срещу външна агресия или срещу несправедливост, причинени от други хора. На А. Смит се приписва и принципът за 1/10. Според този принцип държавата следва да разходва за изпълнението на минималните си функции „до 1/10 от създаваните в частното стопанство ресурси“. Така А. Смит поставя горна граница на държавните разходи – не повече от 10% от БВП, както бихме казали на съвременен език.

Втори теоретичен фундамент на учението за публичните разходи е учението за колективните (обществените) потребности. Всеки един от нас изпитва потребност да бъде защитена личната му неприкосновеност, собствеността му, държавата, където живее. Проблемът, обаче е, че за съжаление не е по финансовите възможности на всеки сам да финансира полиция, съдебна система, органите за национална сигурност, армията и т.н. Предлагането на тези блага – отбрана, национална и вътрешна сигурност – е скъпо струващо начинание, с което по необходимост се заема държавата. Чрез финансовите средства, набирани от данъци, такси, заеми, държавата може да предложи тези блага. Веднъж предложени за един-единствен гражданин, те са налични да бъдат потребявани от втори, трети и т.н. без допълнителните разходи за всеки следващ потребител да са големи. Така се стига до колективно задоволяване на индивидуални потребности.

Точно колективната форма на потребление на блага като отбрана, вътрешен ред и национална сигурност, улично осветление, пътища и т.н. е основание те да се класифицират като публични блага – чисти и смесени – представлява третият фундамент на учението за публичните разходи. Тук следва да отбележим заслугата на американеца Пол Самуелсън, който пръв дефинира понятието чисти публични блага.

Четвъртото направление на теоретичната мисъл в областта на държавните разходи идва от Германия, от Адолф Вагнер. Той формулира прогноза за бъдещото развитие на държавните разходи. Тя е известна като „закон на Вагнер“. Според него държавната активност и разходи ще нарастват и в бъдеще, защото възникват нови потребности, а старите се задоволяват по-пълно. На практика Вагнер съумява още в края на 19 в. да предвиди нарастването на публичните разходи в държави, които днес наричаме „държави на благосъстоянието“. Статистиката предлага достатъчно красноречиви доказателства в подкрепа на „закона на Вагнер“. Ако се обърнем към статистически данни за ръста на държавните разходи като част от БВП в индустриално развитите държави от края на 19 в. до края та 20 в. ще установим, че те се увеличават от 5-10% до 40-50% в някои страни. Този показател често се нарича „държавна квота“ в икономиката. Изчислява се като отношение на държавните разходи към БВП за съответната страна през определен период от време.

Причини за нарастване на държавните разходи

В години на мир – 80-те и 90-те години на XX в. е налице относително нарастване на публичните разходи. Защо е така? Безспорно за този относителен ръст допринасят различни фактори, които могат да се групират на фактори от страната на търсенето и фактори от страната на предлагането на държавни разходи.

Фактори от страната на търсенето

- Нарастването на доходите – още Вагнер посочва връзката между нарастването на доходите в резултат на индустриализацията, характерна за тогавашна Германия, и увеличеното търсене на публични блага, удовлетворяващи по-висши потребности като образование, култура, здравеопазване, транспортни услуги. Смята се, че нарастването на държавните разходи на човек от населението за предлагане на публични блага е по-бързо от нарастването на дохода на човек от населението

- Урбанизацията – с индустриализацията неотменно се свързва и нарастването на значението на градовете в икономиката. В резултат на това има нужда държавата да регулира миграционните потоци към града и гъстотата на населението там. Урбанизацията се счита като фактор, допринасящ за по-голямото търсене на транспортни и съобщителни комуникации, противопожарна охрана, както и на защита от криминални деяния.

- Демографският фактор – броят и гъстотата на населението, неговата възрастова структура, влияят по различен начин на публичните разходи. Те не влияят на държавните разходи за чисти публични блага, защото по определение включването на още един потребител не поражда нови разходи за предлагане на благото. При държавните разходи за смесени блага (за образование, здравеопазване, пенсии), обаче силно влияе възрастовата структура. Ако расте броят на младите хора, ще се очаква повече „търсене“ на разходи за образование и профилактично здравеопазване. Ако расте броят на хора над 60 г., логично очакваме да нарасне търсене на разходи за пенсии и за лечебно здравеопазване. При смесените блага очакваме известна пропорционалност между изменението на държавните разходи и движението на населението.

- Социалната структура на населението – когато сред населението на една държава преобладават бедни и безработни граждани, естествени са очакванията те да търсят повече безплатно предлагани блага или такива срещу ниски цени. Осен това ще се увеличи и преразпределението на доходите от богатите към бедните и безработни лица, което също съдейства за нарастване на публичните разходи под формата на социални трансфери.

- Общественият (публичният) избор – в условията на представителна демокрация се формират групи заинтересовани лица – лобита – които поддържат прилагането на определена обществена разходна програма под благовидна формулировка. Обикновено лобитата са влиятелни професионални групи, които ангажират за каузата си народни представители. Така интересите на лобитата започват да изместват интересите на избирателите. Така се одобряват и извършват държавни разходи, ползите от които се съсредоточават обикновено в малката група заинтересовани. За тези държавни разходи плащат, обаче, всички данъкоплатци – избиратели. Подобна практика естествено води до нарастване на държавните разходи.     

   

Фактори от страната на предлагането

- Производителността в публичното стопанство – в случай, че производителността в публичното стопанство е по-ниска от производителността в частното стопанство, за единица продукция държавата ще влага повече производствени фактори. Смята се, че причина за различната производителност е ролята на труда като производствен фактор в публичното стопанство. Тук се предлагат предимно услуги, при които е немислимо да се замести трудът с капитал. Освен това, ръстът на заплащането в частния сектор (в резултат на нарасналата производителност там) трябва да се отрази и в публичния, за да няма текучество на кадри от публичното към частното стопанство.

- Бюрократът – той притежава познания на експерт относно предлагането на административни услуги, които са публични блага. В резултат на притежаваните професионални знания единствено от него, бюрократът се стреми да получи по –голям бюджет за издръжка на службата, където работи. Така допълнителните средства, които политикът му гласува, отиват не за допълнителни публични блага, а за приятни за бюрократа разходи – увеличен брой подчинени, нов автомобил, луксозно офис – оборудване за службата си и т.н.

- Институционализация на бюджетния процес – това означава, че одобряването на разходните статии на бюджета става на база предходни периоди, а не въз основа на тяхната истинска полезност, преценена с чисто икономически критерии. Много често липсата на гъвкавост на държавните разходи се оправдава с поети международни договорености, от които държавата няма право да се отклонява.

2. Класификация на държавните разходи

Класификацията на държавните разходи улеснява тяхното изучаване, защото ги подрежда и систематизира. Тя има, обаче, и прагматична цел – тяхното планиране, анализиране, контролиране и отчитане.

- Държавните разходи се класифицират на производителни и непроизводителни, в зависимост от това, дали чрез тях се създава или се потребява БВП и национално богатство. Производителните разходи, от своя страна, биват пряко и непряко производителни. Пряко производителните създават допълнителен БВП или допринасят за бъдещо генериране на доходите. Пример за такива са капиталовите разходи – придобиването на ДМА, на земя, нематериални активи, капиталовите трансфери за общините, нефинансовите предприятия и т. н. Тези активи са входящ фактор в производството на частния сектор и за увеличаване на доходите му. Непряко (косвено) производителните разходи съдействат за повишаване на покупателната способност и на благосъстоянието на домакинствата. Те допринасят за по-качественото възпроизводство на човешкия капитал, а по косвен път – и за повишаване на производителността в икономиката. Такива са разходите за безплатно образование и здравеопазване, научно-изследователска и развойна дейност.

- Науката по публични финанси акцентира върху класифицирането на държавните разходи на разходи за държавно потребление и трансферни разходи. Разходите за държавно потребление се наричат още действителни, защото чрез тях част от БВП се потребява само в публичното стопанство. Тук се отнасят разходите за държавни поръчки за покупка на стоки и оказването на услуги, разходите за изплащане на доходи на производствените фактори (труд, капитал, земя), наети в публичния сектор. Колкото повече са разходите за държавно потребление при даден БВП на страната, толкова по-малка част от него остава на разположение на частния сектор. Трансферните разходи просто преразпределят личното потребление между различните данъкоплатци. Тези разходи адресират проблемите на бедността и повишаването на благосъстоянието на гражданите.

- Друга класификация е в зависимост от това дали разходите се използват за собствени нужди или за нуждите на други институции в правителствения сектор. Първият вид разходи се използват за покупка на производствени фактори, стоки и услуги за самата институция. Вторият вид са трансфери между различните институции в рамките на правителствения сектор. Например, трансферите на Републиканския бюджет за бюджетите на общините, на НОИ, на НЗОС. Разходите за трансфери от своя страна биват:

• Субсидия – бива обща и целева. С общата субсидия се изравнява бюджетът на низшестоящи бюджетни звена (общини), а с целевата – тези звена придобиват ДМА.
• Субвенция – форма за целево финансово подпомагане на публични институции с недостатъчни приходи. Като термин се употребява в немско-езичната литература в обозначение на субсидия в широкия смисъл на това понятие. У нас се разбира допълващата субсидия, която служи за корекция на външни ефекти.

- В зависимост дали държавните разходи се повтарят в приблизително еднакъв размер или са породени от извънредни обстоятелства, те биват редовни и извънредни. Тази класификация почива на разбирането, че редовните разходи се финансират от редовните държавни приходи, а извънредните чрез държавни заеми.

- Съществуват функционална и икономическа класификация на държавните разходи. При функционалната класификация разходите се разполагат в зависимост от функциите на правителството. Те са обособени в 14 групи. Всяка група си има подгрупи. Групите по функции са: общо-административни дейности, отбрана, обществен ред и сигурност, образователни дейности и услуги, енергийни дейности и услуги, селско, горско, ловно стопанство, Рудодобив и дейности свързани с полезните изкопаеми, строителство, Транспорт и комуникации, Други дейности и услуги.

Икономическата класификация разделя разходите на държавата на текущи и капиталови. Текущите разходи включват разходите за заплащане на труда и задължително обществено осигуряване на заетите лица в правителствения сектор. Тук се отнасят разходите за закупуване на стоки и услуги за нормалното функциониране на държавните служби. Към същата група спадат разходите за лихви, платени на местни и чуждестранни кредитори на държавата. Субсидиите и текущите трансфери формират своя подгрупа в рамките на текущите разходи. Трансферите на свой ред могат да са направени в страната и извън нея. Капиталовите разходи се правят за придобиване на ДМА и ДНА, на финансови активи – акции. В рамките на капиталовите разходи се обособява и подгрупа на капиталовите трансфери. Подобно на текущите, капиталовите трансфери могат да са осъществени в страната и извън нея.

С най-голямо практическо приложение е бюджетната класификация, по която се отчитат операциите по касовото изпълнение на държавния бюджет. Тя се утвърждава от министъра на финансите в съответствие със ЗУДБ. Нарича се ЕДИННА БЮДЖЕТНА КЛАСИФИКАЦИЯ. В разходната си част тя се прави въз основа на икономическата и функционална класификация.

3. Методът „разходи-ползи“

Съществува тенденция държавните разходи да нарастват в дългосрочен план. Необходимо е, обаче, да се спре безконтролното им нарастване, тъй като ресурсите в икономиката са оскъдни. Нещо повече, производствените фактори, вложени н публичното стопанство, са отнети от частното посредством данъчното облагане. Ето защо, ефективното им използване в публичния сектор е важен проблем. Разходните програми в публичното стопанство, за разлика от тези в частното, влияят на много по-голяма група от хора. Голямата им социална и икономическа значимост налага необходимостта от създаване и прилагане на техники за анализ и оценка на публичните разходни програми и проекти.

Методът „разходи-ползи“ е икономически метод за оценка на рационалността на дадена публична разходна програма в дългосрочен план. Поради дългосрочния характер на въздействие на публичните проекти, следва да отбележим, че активно се борави с концепцията за стойността на парите във времето.

Методът се използва предимно за оценка на инвестициите в капиталови стоки: строеж на инфраструктура, подобряване качеството на земята и много други. При него се съпоставят ползите, които дадена държавна разходна програма се очаква да създаде, с разходите, които трябва да се направят заради ползите. За това е необходимо и ползите, и разходите да се представят в парични единици към момента на оценката.

4. Видове ползи и критерии за оценка на метода „разходи - ползи“

4.1. Видове ползи

Ползите биват материални (осезаеми) и нематериални. Материалните ползи от своя страна, се подразделят на преки частни и производни. Пряката частна полза от подобрената транспортна инфраструктура в населеното място се свързва с по-ниските разходи на собствениците на МПС за гориво, ремонт и поддържане. Производните ползи се дължат на генерираните външни ползи (ефекти) при осъществяването на даден държавен разход. Те обикновено съпътстват преките ползи. Пример за производна полза е по-високият стокооборот, реализиран от копирен център, разположен в близост до икономически техникум, в сравнение с доходите на център, разполагащ със същата техника, но с по-неблагоприятно разположение. Производните ползи повишават допълнително благосъстоянието на облагодетелстваните лица, защото те обикновено не заплащат нищо за тях.

Нематериалните ползи също може да се свързват с реализирането на дадена държавна разходна програма. Така например, държавните разходи за научни изследвания в борбата срещу рака допринасят за навременното му диагностициране. Това е спасен човешки живот. В този случай сме изправени пред проблема как да оценим в пари ползата от този държавен разход, след като човешкия живот е безценен? Ето защо можем да обобщим, че нематериалните ползи по-трудно се поддават на парична (пазарна) оценка. Така на практика съществува опасност от подценяване на истинския размер на ползата от държавните разходи. Коректното му определяне изисква намирането на съвкупната полза от съответния държавен разход. 

Съвкупната полза от един държавен разход би трябвало да е сумата на паричните оценки на пряката частна, производната и нематериалната полза

4.2. Критерии за оценка на държавния разходен проект, прилагани от метода „разходи-ползи“

Те са разработени най-напред за частния сектор – за анализ и оценка на частните инвестиционни проекти.

- Нетна настояща стойност – тъй като държавната разходна програма ще генерира ползи в дългосрочен период, то е нужно те да се осъвременят – да се определи колко „струват“ днес измерените в пари бъдещи ползи.

В = В₀ + [ В₁/(1+r) +В₂/(1+r)² …Bn/(1+r)ⁿ ]

В е съвкупната полза, генерирана от разходния проект през периода на провеждането му

B₀ е ползата от държавния разходен проект към настоящия момент

B₁, B₂, …,Bn – ползата, която ще възникне след една, две, и т.н. години

r – дисконтов процент, с който осъвременяваме бъдещите ползи

n – времетраене на държавния разходен проект

Държавният проект е разходен, т.е генерират се и разходи. Една част от тях възникват в настоящия момент, С₀, а друга част – след една, две и т.н. години.

С = С₀ + [ С₁/(1+r) +С₂/(1+r)² …Сn/(1+r)ⁿ ]

С – съвкупните разходи през целия срок на провеждане на проекта

С₀ – разходите, които държавата прави към настоящия момент

С₁, С₂,…, Сn – разходи, които държавата ще направи след една, две и т.н. години

r – дисконтов процент, с който осъвременяваме бъдещите държавни разходи

n – времетраене на държавния разходен проект

За да бъде съответната разходна програма икономически изгодна, ННС трябва да е по-голяма или равна на нула. ННС (NPV) е разликата между съвкупните ползи, B, и съвкупните разходи, C, на проекта.

ННС = B₀ – С₀

При множество държавни разходни програми и в условията на ограничен бюджет се избират програмите с най- добри ННС. Основен проблем при прилагането на този критерии е изборът на дисконтов процент, r.

- Вътрешна норма на възвръщаемост (Internal Rate of Return) – Вътрешната норма на възвръщаемост е непосредствено свързана с критерия на ННС. Тя е оня дисконтов процент, r, който изравнява настоящата стойност на бъдещите ползи с настоящата стойност на държавните разходи. Казано по друг начин, при този дисконтов процент ННС на държавния разходен проект е равна на нула.

- Съотношението „ползи-разходи“(Benefit-Cost Ratio)

При него съпоставяме настоящата стойност на бъдещите ползи и настоящата стойност на бъдещите разходи. И ползите, и разходите са измерени в пари. Това съотношение е B/C. То показва колко е ползата, генерирана от всяка единица държавни разходи.
Колкото съотношението е по-голямо от единица, толкова по-атрактивна е държавната разходна програма. Програмите се подреждат според големината на това съотношение. Печели програмата с най-голямо значение на това съотношение.

5. Характеристика на основните видове държавни разходи

5.1. Разходи за социално-културни потребности

- Разходи за здравеопазване – държавните разходи за здравеопазване се дължат на пазарните дефекти на пазара на медицинска помощ – наличието на външни ефекти, информационната асиметрия и осигуряването на равен достъп на всички до медицински грижи. Съвременните тенденции за намаляване и рационализиране на държавните разходи не приемат разходването на държавни средства свръх нежните за справяне с изброените по-горе пазарни ефекти.

Здравеопазването е публично благо, при което ползите могат да се индивидуализират, т.е. те се изразяват в укрепналото здраве на конкретната личност. Така се подобрява и нейната готовност да участва в общественото производство от по-конкурентна позиция и да разгърне своя потенциал. При равни други условия това се материализира в по-високи доходи за личността. Но някои дейности в здравеопазването генерират ползи и за други лица, без те да плащат за тях. Става дума за борбата за по-добра хигиена, срещу заразните и паразитни болести. Много автори дават пример с ваксините и имунизациите, чието прилагане е задължително. Така се намалява рискът от заболявания за самата личност, но и за околните лица. В това се изразява ползата, външният ефект, за който те нямат как да платят. Финансирането на тези външни ефекти става от държавата.

- В здравния сектор съществува информационна асиметрия – лекарите по принцип знаят много повече от пациентите си. Тъй като те представляват страната на предлагането на пазара на медицинска помощ, те ще са в състояние да манипулират страната на търсенето с оглед по-висок доход. В литературата това е известно като търсене, породено от предлагането. Тук е мястото на държавата да упражнява ефикасен предварителен и последващ контрол за защита интереса на потребителите.

- Здравето е безценно благо и не може да се сравни с никое друго. Поради тази му особеност всеки човек следва да има гарантиран достъп до медицински грижи. Този достъп не следва да зависи от дохода и богатството на човек. Ако разпределянето на медицинската помощ зависи единствено от пазара, той би подбирал само лица с ниски рискове на заболяване и/или ниски доходи. Така пазарът ще е в състояние да минимизира разходите за здравеопазване. В този смисъл пазарите не са морални, защото лицата с висок риск за заболяване и/или ниски доходи ще останат без медицинска помощ. По такъв начин се открива поле за намеса на държавата, която извършва разходи, за да гарантира на всички граждани еднакъв достъп до медицинската помощ.

С оглед рационализиране на държавните разходи за здравеопазване е налице тенденция в международен аспект на оттегляне на държавата от финансиране на здравния сектор. Този процес е логичен, предвид смесения характер на това публично благо. Все по-голяма част от финансирането на здравеопазването следва да поеме личността, тъй като в нейни ръце е изборът между здравословен и нездравословен начин на живот.

В България е в ход амбициозен публичен проект за въвеждането на система за задължително здравно осигуряване. За 2014 г. за здравеопазване са бюджетирани 2 900,5 млн. лв. или около 5,5 от БВП. Здравеопазването се финансира основно от три източника: НЗОК, републиканския бюджет и бюджетите на общините.

- Разходи за образование – В условията на т. нар. нова икономика за постигане на икономически растеж се разчита на новите технолигии и иновации, които са достъпни само на високо образовани хора. Инвестициите в образование са инвестиции в човешки капитал, който се превръща в основен производствен фактор в информационното общество.

Образованието също е смесено публично благо. При него ползата се поддава на индивидуализиране. Наред с ползата за конкретната личност, изразяваща се в по-добра подготовка, по-висока култура, образованието генерира и допълнителни (външни) ползи. Става въпрос, че всеки има полза от общуването си с по-образовани хора. Намалена е опасността от криминални прояви, защото образования човек се занимава със смислени и полезни изяви.

Ако условно разграничим образованието на основно, средно и висше, за висшето образование можем да кажем, че то е от онези смесени блага, при които съществува механизъм за изключване от потребление (конкурсни изпити, семестриални изпити, заверки и т.н.), но в рамките на допуснатите индивидите не си пречат, съперничат. Намесата на държавата в образованието и свързаните с това разходи се дължи на концепцията за т.нар. достойни блага. Типичен пример е задължителното начално образование, а където държавата е в състояние финансово да си позволи, и средното образование. Така, финансирайки от общите данъци се дава възможност и на по-ниско доходните домакинства да образоват децата си.

В развитите държави обект на публичен дебат е в кой сектор да се предлага образованието. Предвид факта, че ползата от него се индивидуализира и е възможно изключване от потребление, образованието може да се предлага от частни училища. Държавата определя правилата, с които следва да се съобразяват в конкуренцията си за учащи както държавните, така и частните училища.

Пред 2014 г. разходите за образование в РБ са 1 9750.5 млн. лв. или 4 %от БВП. От тях за държавните висши училища е определено да се похарчат 520 млн.лв. вижда се, че у нас все още не се отчита напълно предимно частния характер на висшето образование като благо (то генерира полезност за конкретния индивид) и за него са заделени 30% от средствата за образование изобщо.

- Разходи за култура – като българи сме облагодетелствани с богата хилядолетна култура, чиито традиции следва да се съхранят и предадат на следващите поколения. Държавата ни поема своята част от отговорността пред културното ни наследство чрез разходите, които ежегодно предвижда и прави. Би следвало да се отбележи, че приносът на държавата за развитие на културата не е само чрез разходната страна на ДБ. Държавата прави разходи и чрез приходната част на бюджета чрез предоставяне данъчни облекчения на икономически субекти, които спонсорират и/или организират културни прояви. Публичните разходи за култура през 2014 г. са 320 млн.лв., от които 90 млн. лв. са предоставени от Републиканския бюджет.

5.2. Разходи за държавно управление

Държавното управление е чисто публично благо. От него се ползват всички граждани на държавата. Доброто управление генерира полза за всеки без изключение, докато лошото – гарантира вреди. Например макроикономическата и финансова стабилизация у нас през 1997 г.

Държавните разходи за управление включват държавната власт и управление. Държавната власт включва законодателната, изпълнителната и съдебната власт, а така също и техните структури на местно и централно равнище. Тук се включват както изборните публично-правни тела, така и публичната администрация.

У нас няма основание да се смята, че разходите за издръжка на публичната администрация са раздути, Делът на разходите за заплащане на заетите в бюджетния сектор спрямо БВП постоянно спада от 6% през 90 –те години на XX в. до 3% през нашия век. За За издръжка на общите държавни служби и за административна реформа през 2014 г. са предвидени 2,5 от БВП на страната.

5.3. Военни разходи

Те включват разходи, които държавата прави по осигуряване на отбрана, ред и сигурност. Това са чисти публични блага, които пазарът не би осигурил. Особеното е,че с нарастване на броя на потребителите на отбрана, вътрешен ред и сигурност тези разходи следва да не нарастват. Това се обяснява с факта, че пределните разходи за включване в потреблението на още един индивид са твърде малки и могат да се пренебрегнат.

В България функционалната класификация на военните разходи са обособени следните групи: отбрана, полиция, вътрешен ред и сигурност, съдебна власт, администрация на затворите. За 2014 г. за отбрана и сигурност са предвидени 4,5% от БВП.

5.4. Разходи за икономическа дейност на държавата

Нарастването на държавните разходи се свързва не без основание с намесата на държавата в икономиката или с осъществяването на стопанската й дейност. Както е добре известно, държавата притежава собствени предприятия или пък разполага с дял в капитала на други предприятия, чрез които осъществява икономическа дейност – произвежда частни или публични блага. Стремежът е държавата да се съсредоточава в производството или предлагането на публични блага, и по-специално на чисти публични блага.

5.5. Разходи за обслужване на държавния дълг

Това са разходите за обслужване на главниците и лихвите по държавния дълг. Кейнсианската „революция“ в публичните финанси с право се свързва с въвеждането на цикличния бюджетен дефицит не като изключение, а като правило за приключване на бюджетната година. Това става нормално явление в съвременните бюджети на страните.Така разходите за обслужване на дълга се превръщат в сериозен разход за държавата.

Разходите за обслужване на дълга могат да се класифицират на разходи за обслужване на дълга към наднационалните и към други официални и частни кредитори. У нас това са погашения към Световната банка, Г – 24, Парижкия и Лондонския клуб. Частните кредитори могат да бъдат и местни лица за съответната държава. Ето защо много популярна класификация е: разходи по обслужване на вътрешния и на външния дълг. В първия случай става дума за кредити, предоставени на държавата от юридически и физически лица – местни за съответната държава. Във втория случай става дума за погашения по кредити, предоставени на съответната държава от чуждестранни правителства, юридически и физически лица.  

Голям интерес представлява дълговата тежест, която се измерва чрез съотношението между разходите за обслужване на дълга и БВП на страната. Прието е да се смята, че дълговата тежест засяга предимно външния дълг, тъй като погашенията – главница и лихви по нея – напускат държавата – длъжник. Така те се третират като своеобразен трансфер на доход към чужбина. В литературата по публични финанси, обаче, се говори и за прехвърляне на дългова тежест между различните поколения на една и съща държава. Смята се, че новите дългове сега означават по-високи данъци в бъдеще и така обричат бъдещите поколения на по-ниско благосъстояние.

Сериозен е въпросът за управлението на разходите по обслужване на дълга. Това е така, защото високата задлъжнялост и наличието на бюджетно ограничение водят до изтласкване на нелихвените държавни разходи. Това значи, че намаляват възможностите на държавата да предлага качествени публични блага.

През 2014 г. България е бюджетирала за лихви 2 млр.лв. , което е 3.5% от БВП на страната. За лихви по обслужване на вътрешния дълг са предвидени 600 млн.лв., а по външния – 1,4 млрд. лв.

5.6. Разходи за членуване в световни и регионални структури

Тези разходи съдържат всички вноски, плащани от различни бюджетни институции във връзка с членството им в световни и регионални организации. Те се класифицират икономически към групата на субсидиите. Тук се отнасят вноската в бюджета на ЕС.

Всички останали плащания към световни и регионални организации като заеми или инвестиции в тях си отнасят като заемане. Получените от тях кредити, помощи се класифицират аналогично и не попадат в тази група държавни разходи.

5.7. Разходи за обществени поръчки

С разходите за обществени поръчки се заплащат договори за извършване на работи, придобиване на стоки и оказване на услуги от публични власти и институции.

Възложителите са публични институции – министерства, агенции, държавни училища, общини и други бюджетни (централни и местни) ведомства. Изпълнителите обикновено са организации от частния сектор на икономиката. Това е така, тъй като основните задачи на обществените поръчки е да се създава заетост и доход и така да се стабилизира стопанството като цяло. Пример за обществена поръчка е обявяването на конкурс от общината за доставка на софтуер за работата на общинската администрация. Конкурс за архитектурен проект на нова сграда на Службата по заетостта е друг пример.

Начините за възлагане на обществени поръчки могат да бъдат:

- анонимен конкурс

- провеждане на търг

- преки преговори с евентуални изпълнители