МИЛТЪН ФРИДМЪН

Милтън Фридман (на английски: Milton Friedman) е американски икономист, статистик, известен най-вече с работата си в областта на макроикономиката и своята защита на свободния пазар. През 1976 той получава Нобелова награда за икономика "за неговите постижения в областта на анализа на консумацията, монетарната история и теория и за неговата демонстрация на сложността на стабилизационната политика".

Той е най-известен сред учените за неговото теоретично и емпирично изследване, особено анализ на консумацията, монетарна история и тероия, и за неговата демонстрация за комплексността на стабилизационната политика. Той е бил икономически съветник на американския президент Роналд Рейгън. Много правителства са практикували неговите ре-заявявания на политическа философия, която възхвалява и величае добротетелите на икномическата система на свободния пазар с малка интервенция от държавата. Списание Economist го възхвалява като "най-влиятелния икономист от втората половина на 20 век…вероятно и като цяло".

Отначало кейнсиански поддръжник на Новия курс и "адвокат" на правителствените интервенции в икономиката, през 50-те на 20 век неговата реинтерпретация на кейнсианската консуматорска функция подлага на изпитание основния кейнсиански модел. В Чикагския университет Фридман става поддръжник на опозиционирането на кейнсианската икономика. През 60-те той предлага алтернативна макроикономическа политика, известна като "монетаризъм".

Биография

Милтън Фридман е четвъртото и последно дете, единствен син на Сара Етел (Sarah Ethel (Landau)) и Хеньо Саул Фридман (Jenő Saul Friedman). Завършва университета Rutgers през 1932. През 1988 получава Президентски Медал на Свободата и Национален Медал за Наука през същата година. Той е широко признат като лидер на Чикагската школа за паричната икономика.

Милтън Фридман е бивш президент на Американската икономическа асоциация, Западната Икономическа Асоциация, Дружество Монт Перелин, член е на: Американското Философско Дружество и Националната Академия на Науките и е един от изследователите към Националното Бюро за Икономически Изследвания в САЩ. Работил е като съветник в държавната администрация на президента Рейгън през 80-те години. През 1976 е Нобелов Лауреат за икономически науки - за изключителен принос в потребителските анализи, изследването, историята и теорията на паричната система, ценообразуването, и за неговите доказателства за сложността на стабилизационната политика. Според Фридман е напълно възможно да съществува постоянен икономически растеж и ниски нива на инфлацията, всичко което той изтъква като необходимо за това е добра правителствена парична политика от една страна и фискална, и регулационна политика от друга.

Умира на 16 ноември 2006 на 94-годишна възраст в болницата в Сан Франциско поради кардиологични проблеми.

Милтън Фридман е роден на 31 юли 1912 г. в Ню Йорк. Скоро след раждането му, семейството се премества в Рахуей, щата Ню Джърси. В този град Фридман завършва гимназиално образование на 16-годишна възраст през 1928 г. По-късно учи и се дипломира в Rutgers University в Ню Джърси, след което и в Чикагския университет, където през 1933 г. получава магистърска степен. През 1933-1934 г. е стипендиант в Колумбийския университет, където изучава статистика.

Професионалната кариера на Фридмън е интересна, но същевременно и с големи отговорности. Той е заемал различни отговорни длъжности и е работил като научен сътрудник по теория и изследване на търсенето в Чикагския университет (1934-1935 г.), в Националния комитет по ресурсите (1935-1937г.), в отдела за Данъчни изследвания на Мининстерството на финансите на САЩ (1937-1943 г.), помощник-директор на Отдела за военнни изследвания в Колумбийския университет (1943-1945 г.).

През 1946 г. Милтън Фридман защитава дисертация и получава научна степен “доктор” в Колумбийския университет. Приема предложението да преподава икономическа теория в Чикагския университет и там работи до пенсионирането през 1977г. като професор. Допринася за създавенето на интелектуалната общност, известна в цял свят като “Чикагска школа по икономика”. Милтън Фридман има Нобеловата награда по икономика (1976 г.) за приноса му в анализа на потреблението, монетарната история и теория и комплексната политика за стабилизиране на икономическата конюнктрура.

Докато е професор по икономика, Фридман е бил икономически съветник на висши служители на Министерството на финансите на САЩ, на кандидата на Републиканската партия за Президент през 1964г. Бари Голдуотър (той между впрочем губи от Линдън Джонсън), на Роналд Рейгън през 1980г. Бил е съветник също така на Председателя на Консултативния съвет на Рейгъновата администрация, а през 1975г. – съветник на Пиночет в Чили.

Ето и основните трудове на Милтън Фридман: “The Methodology of Positive Economics” (1953); “A Theory of Consumption Function” (1957); “A Monetary History of the United States” (with Anna Schwartz) (1963); “Monetary Statistics of the United States” (with Anna Schwartz) (1979).

Не само публикациите, но и цялостната дейност на Милтън Фридман му донасят известността на един от най-влиятелните икономисти на ХХ век. За годините на своята изключителна кариера, той има значителен принос в развитието на икономическия анализ, включващ въпросите на методологията, парите, потреблението, икономическата политика, инфлацията и безработицата, както и по дискусията за политиката на обменния курс. На основа на емпирични изследвания Фридман убедил икономистите, че продължителните инфлации са в резултат на печатането на твърде много пари. Този извод му дава основание да препоръчва ограничения върху използването на монетарната политика за стимулиране на икономиката.

Една от тезите на Фридман е, че голямата депресия е основно парична катастрофа. И това според него е означавало, че решението на Кейнс с рецесиите – големите увелечения на разходите на правителството, са загубили голяма част от мощта, която са имали. По този начин Милтън Фридман оглавява атаката на представителите на Чикагската школа на кейнстианството. Той критикува много икономисти за това, че в аналаза на циклите на деловата активност и инфлацията, те не са оценявали значението на парите и монетарната политика. Базирайки се на данните от подробен исторически анализ на парите, Фридман формулира отново теорията на паричното търсене, която позволява да се постигне реално състояние на паричното равновесие. Диагнозата на на Фридман е накарала икономистите да заключат, че монетарната политика е по-важна от фискалната политика за регулиране на икономиката и за предотвратяването на рецесии.

Във връзка с анализа на инфлацията и безработицата и международната икономика, Фридман се застъпил за въвеждането на плаващ обмемен курс вместо установения през 50-те години на ХХ век фиксиран обменен курс. Това негово предложение има новаторски характер и правилността на неговата позиция става очевидна, когато по-късно световната икономика започва да преминава към използването на плаващи курсове.

Като цяло работите на Фридман по икономическа теория са довели до преоценка на връзката между парите, монетарната политика и икономическия ръст. неговият прнос в новата интерпретацията на парично-кредитната и фискална политика при управлението на икономика са оказали значително влияние на икономическата политика на много държави, особено след 1970г.

Милтън Фридман е имал шанса да приложи своята неолиберална доктрина в реална икономика, която е в криза, каквато е била икономиката на Чили година и половина след преврата на генерал Пиночет от 1973г. През 1975г. по покана на една от големите чилийски банки Милтън Фридман отива в Сантяго. В лекции и в интервюта той обяснява своята неолиберална доктрина за излизане от кризата, която се изразява в масова приватизация на държавните предприятия, премахване на държавните регулации (свободна търговия) и драстично орязване на държавните разходи. В Чили Фридман призовава за “шокова терапия” – термин, който никога дотогава не е употребяван публично в контекста на икономическата криза.

На срещата с Пиночет, Милтън Фридман е твърдял, че шоковата терапия е “единственото лекарство” и че няма друго дългосрочно решение. Пиночет приема съветите на Фридмън за драстично повсеместно орьязване на държавните разходи (през 1975г. те са намалени наведнъж с 25%, а през 1980г. стига до 50%), приватизират се навъднъж 500 държавни предприятия, предприемат се мерки, водещи до напълно свободна търговия.

За 17-те години на своето управление на Пиночет се налага на няколко пъти да променя икономическата си политика. След шоковата терапия и придържайки се стриктно към Чикагската доктрина, през 1982г. чилийската икономика се срива напълно – дългът нараства експлозивно, отново се стига до хиперинфлация, а безработицата стига до 30%. Всичко това принуждава Пиночет да направи радикална корекция на поетия курс, като национализира голяма част от финансовите къщи (освободени дотогава от всякакъв контрол), които са изкупували активите на държавата с пари от кредити, генерирайки дълг в размер на 14 млрд долара.

Онова, което спасява Чили от пълен икономически колапс в началото на 80-те години, е фактът, че Пиночет не приватизира държавната медодобивна компания “Коделко”, национализирана от предшественика си Алиенде. Тя е реализирала 85% от експортните приходи на Чили, с което е била надежден източник на доходи. Десет години след шоковата терапия и след поетия курс на Пиночет, в Чили настъпва период на стабилен раснеж, което дава основание да се говори за “чилийското икономическо чудо”.

Цената, която се плаща от някои слоеве на населението е, че до 1988г., когато икономиката се стабилизира и разраства, 45% от населението попада под прага на бедността. В същото време доходите на най-богатите 10% от чилиците се увеличават с 83%. Дори през 2007г. неравенството в чилийското общество остава сред най-драстичните в света. (Клайн, Н. Шоковата доктрина – възходът на капитализма на бедствията София, Изток-Запад, 2011, с. 113)

След Чили, Чикагската икономическа доктрина на Фридмън завладява територии по цял свят в страни, изпаднали в икономическа криза като Аржентина, Боливия, Уругвай, Бразилия и Русия. Цената на прехода към свободен пазар в тези страни е много болезнена за големи слоеве от трудоспособното население, което е доведено до прага на бедността и оцеляването, докато малък брой от хора са невероятно проспериращи и стават изключително богати.

В Чили, Бразилия, Уругвай, Аржентина преходът от държавно регулирана икономика към икономика на свободния пазар по Чикагката доктрина се осъществява от военни хунти, дошли на власт чрез военни преврати. В Боливия (а в някаква степен и в Русия) преходът от държавно регулирана икономика към икономика на свободния пазар по Чикагската икономическа доктрина се осъщестява от президент, избран с демократични избори, който осъществява шоково икономическа терапия чрез авторитарен режим на управление – в Боливия от президента Виктор Пас Есторандо, а в Русия – от президента Борис Елцин.

Приложението на неолибералната доктрина на Фридман в горепосочените страни показва, че:

Тя може да бъде реализирана само частично в условията на демокрация, а истинската й същност може да се осъществи само при авторитарен режим.

За да може да се приложи без ограничения е необходимо или цялостното елиминиране на демократичните практики на управление, или временното им прекратяване.

През 50-те години на нашия век, теоретиците от чикагската и вирджинската школа успяват да накарат буржоазните икономисти да преосмислят концепциите си, поглеждайки от един по-нов ъгъл. Това е времето на “неокласическия ренесанс”, белязан от титаничната борба между кейнсианството и новите течения.

Представители на неолиберализма в САЩ са Едуард Чембърлейн, Морис Копеланд, Бенджамин Андерсен и други.

Но онзи, когото Гълбрайт нарича “вероятно най-внушителната фигура в икономическата теория през втората половина на двадесети век”, е проф. Милтън Фридман-създателят на монетаризма (терминът е предложен от К.Брунер).

Монетаризмът се налага като господстваща икономическа теория, едва през 70-те години. В този момент икономиката е в криза, инфлацията е “безкомпромисна”, безработицата расте, а икономическия растеж се забавя. Теоретическият подход при анализа на икономическите въпроси се е провалил, а монетаризма е по-актуален от всякога. Победата над кейсианството е явна.

Тод Бухолц, в своята книга “Живи идеи от мъртви икономисити”, пише:

“Кейнс започва като монетарист, съзрява като кейнсианец. Фридман започва като кейнсианец, а съзрява като монетарист.”

Ето защо ще отбележа основните “пунктове” във Фридмановата концепция, в съпоставка с тази на Кейнс:

- Парите са “бога” в монетарната “религия”. Основни фактори, влияещи върху динамиката на националния доход и формирането на цикъла за кейнсианците, са инвестициите и потреблението. На тяхно място монетаристите определят парите, като такъв фактор.

- За Кейнс, функцията на търсенето на пари е неустойчива; за Фридман- стабилността и е от изключително значение и се определя от устойчивата сколонност към спестяване.

- Според монетаристите, несъответствието между търсенето и предлагането на пари е в основата на цикличните колебания. Нестабилното парично предлагане е маловажно за Кейнс.

- Различен е механизмът на влияние на изменението в парично обръщение, върху динамиката на националния доход. Според кейнсианците, това въздействие става, чрез промяна в нивото на процента, което влияе върху равнището на инвестициите, а от там и върху националния доход. За монетаристите, изменението на паричната маса влияе на номиналния доход, което се отразява едновременно и на равнището на цените, и на реалния доход.

Но в какво отношение се разпределя това влияние върху равнището на цените и реалния доход?

- Фридман определя два фактора, които влияят на това отношение. От една страна определящо е съотношението между текущото равнище на производство и равнището, съответстващо на пълна заетост. В този случай, Фридмановата концепция е близка до тази на Кейнс, според който истинска инфлация започва само при постигането на пълна заетост в икономиката. Тоест равнището на заетост би увеличило цените, а не реалния доход. От друга страна, определящ фактор е и очакванията за равнището на цените. Важно място в теорията на монетаристите заемат инфлационните очаквания и най-вече схващането, че причина за инфлациите е нарастването на паричната маса в обръщение.

И все пак - кои са основните моменти във Фридмановата теория?

За отправна точка в историята на развитието на монетаризма, се смята трудът на Фридман “Изследванеия в областта на количествената теория за парите” (1945г.). Тук, тази терия (на Ървинг Фишер), е доразвита и преобразувана в теория за търсенето на пари. Количествената теория за парите се свежда до равенството:

                              M.Y = P.Q

с което Фридман се занимава и в по-нататъшни свои трудове.

Той за пръв път въвежда и някои нови понятия. Това е терминът “постоянен доход”, под който разбира средната величина на дохода на участниците в стопанския процес. Още: “номинален доход”, който е резултат от увеличаването на парите (една част от тях увеличават цените, а друга- реалния доход). Чрез него обяснява цикличните колебания в икономиката. Той борави и още с едно понятие – “естествена норма на безработица”, която се изменя под влиянието на реални променливи, реалната заплата. Елементите на “естествената норма на безработица” са доброволен и фрикционен.

Ключово място в монетарната теория заема проблема за инфлацията. Според Фридман инфлацията е чисто парично явление, породено от увеличаването на паричната маса в обръщение.

Милтън Фридман се занимава и с въпроса за механизма на цените. Той определя три функции на цените: информационна (носят в себе си информация, например за дефицита на ресурси и т.н.); стимулираща (стимулира хората да произвеждат, използвайки възможно най-икономично ресурсите); разпределителна (обосновава защо и колко получава даден субект).

Фридман се обявява против кейнсианското схващане за необходимостта от държавна намеса в икономиката. И все пак, той допуска такава що се отнася до регулирането на паричната маса в обръщение. При това тя трябва да е в полза на частния сектор. Според него съществува тясна връзка между политическата свобода и свободния пазар. Той разработва икономическа политика, чиято основна цел е да ограничи функциите на политическите органи по контрола на стопанската дейност, защото главната заплаха за свободата той вижда в принуждаващата сила на властника. Капиталистическата икономика притежава надеждни саморегулатори за да поддържа икономическо равновесие.

Тези основни свои схващания, Фридман анализира и в труда си “Немирството на парите”.

“Money mischief ( Episodes in Monetary History)” е публикувана през 1992 г. Някои от главите излизат отделно в по-ранни варианти: глави 3 и 4 в “Джърнъл ъв политикъл иконъми”( декември 1990 год.); глава 6 в “Джърнъл ъв икъномик перспективс” (есента на 1990г.); глава 7 в “Джърнъл ъв политикъл иконъми” ( февруари 1992 г.) и глава 10 в “ Банк ъв Джъпан монетари енд икъномикс стъдис”( септември 1985г.), както самия Фридман уточнява това.

Книгата е написана в института “Хувър”, където директорът У. Глен Камбъл и приемника му Джон Рейзиън осигуряват на автора условия за работа. Хората, на които Фридман благодари за познанията и съветите са: Ана Джейкъбсън Шуорц, Глория Валантайн , Уилям Йованович, Мариана Лейт и съпругата му Роуз.

Книгата съдържа 11 глави, в които Фридман анализира и утвърждава своите схващания; разказва една своеобразна история на “ немирните пари” в САЩ и други страни.

Нека разгледаме поотделно и последователно всяка една от главите, като с оглед на проблематиката и значимостта им за монетарната теория,  ще се спрем по- подробно на две от тях.

Фридман започва с кратък разказ за каменните пари на остров Яп. Колкото абсурдно и смешно звучи разказът, толкова заинтригуващ е и изводът за условността на “парите”.

С този въпрос започва и втората глава - “Мистерията на парите”. Тук авторът схваща парите като актив. Водещият въпрос, който поставя е: “ От какво зависи колко може да си купи човек със зелената петдоларова банкнота?”

Анализът започва с дефиницията на номинално и реално количество пари. За Фридман, номиналното количество пари е  “броят долари” ,  а реалното- “ количеството стоки и услуги , което може да се закупи с номиналното”. В своите разсъждения авторът приема дохода (и по-точно запасът от налични пари) за изразител на това количество. Хората са тези, които определят реалното количество пари, чрез своето търсене. Два фактора влияят върху решението им колко пари в брой да имат – “полезността на запасите от налични пари” и “цената от владеенето на запаси от налични пари”. Според Фридман, същността на първият фактор   се изразява в това, че запасите от налични пари  служат като средство за отделяне на актовете на покупката и продажбата. Това е “основната съзидателна функция на парите”. От друга страна, човекът иска да се подсигури в случай на непредвидени обстоятелства в бъдещето.

Другият фактор, който разглежда Фридман - цената, е определящ в смисъла на натрупания актив от пари, който би могъл да поглъща средства за поддръжка ( например: лихвата от ипотека).

Естествено е и тук да се направи разликата между номиналната и реалната възвръщаемост от дохода. Според автора значение има втората величина. В дългосрочен период реалният доход остава приблизително на същото равнище, а в краткосрочен- възможно е очакваният и действителният доход да са съвсем различни.

Хората, според Фридман, предпочитат да държат пари в брой, поради сигурността за номиналния доход, но те не могат да определят, предвидят реалния доход от парите.

По- нататък Фридман отново се връща към водещият въпрос: какво определя колко може да се закупи със зелената петдоларова банкнота?

Този път насочва анализа си към предлагането и търсенето. Както вече беше споменато, запасите от пари в брой са полезни и предпочитани от отделния индивид , за да може той да преодолее евентуални затруднения в бъдещето, свързани с несъот-ветствието между приходи и разходи.

В ситуацията, която разглежда,  авторът стига до извода, че количеството на парите  не определя полезността им за общест-вото. Тук той цитира Дейвид Хюм :

“За вътрешното благоденствие на една държава няма абсо-лютно никакво значение дали парите са в по-голямо или по-малко количество… Това , което има значение, са измененията в количеството пари в условията на търсенето на пари.

Фридман разглежда една хипотетична ситуация, в контекста на която прави последващите си разсъждения. Основаната и постановка се отнася до хеликоптер, който “пуска от небето допълнителни пари, равни на количеството, което вече е в обръщение”.

Първоначално предполага, че този “дар от небето” е еднократно събитие. Разсъжденията му в този случай вървят в следната логика. Всеки човек би искал да намали запасите си от пари в брой. Ето защо той ще харчи повече, отколкото получава. Но  неговите разходи са приходи за някой друг. Парите се “ завъртат” меду отделните членове на обществото и не могат просто да изчезнат. Крайният резулта е :”допълнителните хартийки няма да променят основните условия в обществото”. Преходът към този резултат за Фридман, е почти невъзможно да се предвиди. Той би могъл да се изрази в мигновена корекция на цените, както е възможно и тази корекция  да се осъществи като твърде продължителен процес.

По- нататък Фридман усложнява ситуацията-“Количеството пари в брой, получено от всяко лице, се определя единствено от случайността”. Изводът му за крайното състояние е същият. Промяната в номиналното количество пари в брой ще повлияе само на предпочитанията на хората относно парите в брой.

Фридман отново усложнава ситуацията с допускането, че  пускането на пари от небето не е еднократно, а постоянно   явление. Сега лицето може да запази равнищато на реалните си запаси от доход, като прибавя всички допълнителни пари към номиналните запаси, за да компенсира увеличението на цените. Отново попадаме на същият краен резултат - хеликоптерът не е променил никое основно условие в обществото. Тук Фридман успява по-конкретно да определи прехода. Според него, инфлацията трябва да превишава своето дългосрочно равновесно равнище, а движението и да бъде циклично.

От тук авторът прави важен извод за “ ключовият елемент от монетарните теории за икономическите цикли”. Това според него е: “ необходимостта от превишение в темпа на изменение на цените и на дохода”.

Чрез този хипотетичен пример, Фридман за пореден път утвърждава основни принципи на монетарната теория, а именно: ключовото значение на разграничението между номиналното и реалното количество пари; парадоксалната разлика между ”видимостта за отделния човек и реалността за обществото”, която се явява според него ”основния източник на повечето монетарни немирства”; значението на опитите, както то е изразено в разграничението между очакваното и дейст-вителното.

Както вече беше споменато, Фридман доразвива количествената теория за парите, която може да се обобщи в уравнението на Ървинг Фишер – “най великият икономист, раждан някога в Съединените щати” (според Фридман) . В същност първо-началният вариант на уравнението е на Саймън Нюкъм от края на 19 век. В тази глава , авторът отделя място и на ра-венството :

                                           M.V = P.T  

М е номиналното количество пари;

V  е скоростта на обръщението

Р  е  средна цена или индекс на средната цена за закупените стоки и услуги;

Т  означава сделките, т.е. общото количество закупени стоки и услуги. По- късно T е заменено с  У  - реалния доход или реалния брутен национален продукт.

Според Фридман това равенство изразява двустранното счетоводно записване. По – важното заключение, което той прави  е , че чрез уравнението ефективно може да се анализира ефекта на измененията в обстоятелствата. То има “ основополагаща роля в монетарната теория”.

Фридман продължава с въпроса за изменението на количеството пари. Основен източник (а и единствен след 1971 г.) на тези из-менения са действията на държавата. Почти до края на главата , той предава част от историята на сеченето на монети и “ от-ношението” на държавата към тях.

В заключението към тази глава , Фридман очертава основните си изводи . Накратко те са:

- Съществува връзка между темпа на нарастване на количеството пари и темпа на нарастване на номиналния доход.

- В краткосрочен план тази връзка е по неясна, тъй като нарастването в дохода се определя от нарастването на количеството пари в един по- ранен период от време.

- Това “забавяне” варира в различни граници, като за повечето западни страни се определя на шест – девет месеца.

- Нарастванията в номиналния доход  и на паричната маса не са равни и дори доста се различават.

- Темпът на ръста в номиналния доход почти не влияе върху цените, а въздействието му е изключително върху  про-дукцията.

- Влиянието върху цените се проявява едва след средно 12-18 месеца.Следователно цялото “ забавяне” възлиза на средно около две години.

- Като резултат от изследванията му (заедно с Ана Шуорц) Фридман стига до извода, че “ измененията в паричната маса са…последица, но и самостоятелен източник на изменения в па-ричния доход и цените. Това е взаимодействие, като парите съвсем очевидно са старшия партньор в  по- дългосрочната ди-намика и в по-големите циклични изменения и по- скоро рав-ноправен партньор на паричния доход и цените в крат-косрочните и по- плавните промени”. Според него монетарната криза ( свързана с намаляването на количеството пари) пред-поставя и обуславя големите депресии.

- “Инфлацията е винаги и навсякъде монетарно явление” и е резултат от прекомерно бързото нарастване на количеството пари. На този проблем Фридман посвещава цяла глава от книгата, която ще бъде разгледана подробно по- долу.

- Авторът определя влиянието на ръста на паричната маса върху движението на лихвените проценти. То според него е първоначално спадане и последващо повишаване.

Така завършва “Мистерията на парите”.

Следващите няколко глави представляват разказ за конкретни исторически събития- за “ лутанията” по установяването на па-ричния стандарт и последствията от това.

“Престъплението от 1873 година” е първоначално стряскащото заглавие на третата глава. Тук става въпрос за това, как злато-то “побеждава” среброто и за законът , който дава началото на този победен поход.

Законът за сеченето на монети от 1792 година определя долара за основната парична единица в САЩ. Един долар се равнява на 371,25 грана чисто сребро или 24,75 грана чисто злато, т.е. уста-новеното отношение е 15 към 1, а паричният стандарт в САЩ е биметализъм. До 1834 г. като пари на практика се използва само среброто. Когато пазарното съотношение превишава установеното, монетният двор се препълва със сребро и никакво злато. През 1834 г. се установява новото съотношение- 16 към 1. Златото става действащ стандарт. Но през Гражданската война, необходимостта от финансови средства, налага въваждането на книжни пари. Стигаме до въпросната 1873 г. Законът за сеченето на монети (от тази година)  изброява монетите, които ще се секат, но в списъка не се включва стандартния сребърен долар. Това е краят на биметализма в САЩ.

Фридман прави задълбочен анализ на ситуацията  след 1873 г. и хипотетичните последици, които биха настъпили, ако този един ред не беше изпуснат от закона. Изводът , до който достига е , че сребърният стандарт би довел до много по-стабилно ценово равнище и почти сигурно би предотвратил “ трусовете” от периода 1891 – 1897 г. А при стабилна икономика на САЩ би била и по-стабилна и цялостната световна икономика.

Присъдата на Фридмън за Закона за сеченето на монети от 1873 г. и златният стандарт е: ”грешка с изключително неб-лагоприятни последици”.

Той продължава и задълбочава анализа си в четварта глава, където обяснява емпирично заключенията от предходната.

Проблемите на паричния стандарт се отнасят и в следващата пета глава:

“Не бива да увенчавате челото на труда с този трънен венец. Не бива да разпъвате човечеството на кръст от злато.”

Това са силни думи с цветиста реторика, изречени от също толкова колоритен човек- Уилям Дженингс Брайън. Той се кан-дидатира за президент, но не успява да се “ пребори “ с цианидния процес (за извличане на злато) . Заедно с Брайън се провалят и шансовете  за възвръщането на среброто и биметализма. Фрид-ман дава още един “изумителен пример " за сериозните последици от наглед незначителното монетарно събитие.

В следващата глава той насочва вниманието си към биметализма – въпрос, който поражда един от най – ожес-точените спорове сред икономистите през 19 век. Фридман, създателят на монетаризма, изненадващо отхвърля традиционното схващане на монетаристите , че биметализмът е “нестабилна и незадоволителна парична система,предполагаща често редуване на алтернативни монометални системи”  и че по-добрият вариант е монометализмът и то- златният.

Според Фридман технологичесткото развитие през 20-ти век опровергава повечето от доводите на противниците на биметализма от 19-ти век.

Също толкова заинтригуваща е и историята , която той разказва в седмата глава – за Американската програма за изкупуване на сребро, въведена от президента Франклин Делано Рузвелт през 1933 година и хиперинфлацията в Китай. Не може да се твърди със сигурност, че тази програма е причината за изването на комунистите на власт в Китай, но според Фридман : “ако я нямаше тази програма…шансовете да се избегне катаст-рофата щяха да бъдат по-големи- и за Китай , и за Съединените щати”.

Стигаме до осмата глава,озаглавена “Причините и церът за инфлацията”.

Основната теза, която илюстрира и чрез разсъждения, и чрез ре-дица примери, е че “инфлацията винаги и навсякъде е монетарно явление”.

“На мен …не ми е известен пример в историята, когато една значителна и продължителна инфлация да не е била придружена от общо взето  съответстващо и бързо нарастване на количеството пари; не ми е известен пример за бързо нарастване на количеството пари, което да не е било придружено от общо взето съответстваща му значителна инфлация.”

В подкрепа на това си твърдение, Фридман дава и анализира конкретни исторически примери от САЩ, Великобритания, Германия, Япония, Бразилия. Той заклеймява като единствен виновник за инфлацията правителствата, тъй като само те имат “силата” да предизвикат прекомерен ръст на паричната маса.

Фридман предлага “цер за инфлацията”- според него това е лесно. Трудността той вижда в прилагането му. Защо? Ясно е какво трябва да се направи  за възпирането на инфлационния процес – правителството да увеличава по-бавно количеството пари. Но това “лечение” е твърде дълъг процес с болезнен страничен ефект.

Авторът прави много интересна, оригинална и съществременно много сполучлива аналогия между инфлацията и алкохолизма.

Първоначалните ефекти от ръста на паричната маса изглеждат приятни- настъпва икономическо оживление, увеличават се работните места, правителството харчи повече, без да ощетява някой друг. Едва по- късно този процес води до завъртане по инф-лационната спирала. Нарастналите разходи повишават цените. Съответно покупателната способност на работниците намалява. Предприятията установяват, че поради нарастналите разходи, по- голямото количество реализирана продукция не увеличава печалбите. Ето защо се налага повишаването на цените да е с по- бърз темп от ръста  на обема и ( реализирана продукция).  Стига се до веригата : по-високи цени, по-малко оживено търсене, инф-лация, стагнация.

Първоначално никой не обръща внимание на инфлацията като сериозен проблем, който изисква мерки за отстраняването му. От друга страна инфлацията носи печалба на някои членове на об-ществото, поради което те нямат интерес от “ излекуването” .

Твърде плашещ за обществото е и страничният ефект от “ле-карството” – по-малък икономически растеж, висока безработица и последици, които се усещат чак след една, две години.

Това според Фридман са причините “излекуването” да е толкова трудно.

Авторът изследва и причините за съществуването и начинът да се смекчи страничният ефект. Основната причина, която той изтъква е, че при нарастването на паричната маса, стопанските субекти първоначално реагират неадекватно, което “ подхранва” инфлационния процес.

Как всъщност протича той? Нарастването на количеството пари увеличава обема на реализираната продукция. Първоначалната реакция е  увеличаването на предлаганто количество стоки и услуги на същите цени. Увеличеното предлагане предпоставя търсенето на повече работна ръка и материали за произ-водството. Съответно пък хората работят по- дълго и се произ-веждат повече материали. Но от тук следват и по-високите разходи на производителите – за закупуването на по- големи ко-личества материали за производство ( на по- високи цени, обус-ловени от увеличеното търсене) , а и работниците изисквато по- голямо възнаграждение. Следователно производителят на стоки и услуги ще увеличи цените си, а след него “всички междинни звена по веригата , докато се стигне до крайния потребител”. Грешката е осъзната- реакцията е била неправилна. От тук нататък заплатите и цените започват да растат, завъртайки се по една възходяща спирала, която се явява следствие, а не причина за инфлацията. Ако темпът на нарастване на паричната маса намалее, то и стимулът за продукцията и заетостта ще отпадне.

Това е начинът, по който Фридмът анализира инфлационният процес. Освет това той се занимава и с въпроса за страничния ефект.

“Не  ми е известен случай на инфлация, която да е прекратена без междинен период на забавен икономически растеж и по- висока от обичайната безработица. Именно на това основание стигам до заключението, че не е възможно да се избегне страничният ефект на цера за инфлацията.”

Той обаче дава рецепта за смекчаването на този ефект – инфлацията да се забавя  постепенно , с бавни темпове и чрез политика, предварително обявена , за да спечели доверието на об-ществото. Това средство не би могло да се използва при високи темпове на инфлация, поради дългия период, който е необходим за осъществяването му.

Фридман споменава и друго средство, което се предлага за смекчаването на страничния ефект – държавния контрол върху цените и заплатите. Неговото становище относно този контрол е, че той “има точно обратния ефект”.

  В заключение Фридман извежда пет основни извода за инфлацията:

- Тя е монетарно явление, пораждано от по-бързото нарастване на паричната маса в сравнение с продукцията.

- Днес правителствата са тези, които определят количеството пари.

- Единственото лекарство за инфлацията е нарастването на количеството пари , но с по- бавен темп.

- Както развитието на инфлацията , така и “ лечението” отне-мат време.

- Церът за инфлацията има болезнен страничен ефект, който не може да се избегне.