ФЕДЕРАЛЕН РЕЗЕРВ НА САЩ

1. СЪЩНОСТ И СТРУКТУРА НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ
Всеки, който следи финансовите и икономически новини от последните няколко дни, се сблъсква с името на една институция почти постоянно – Федералният резерв на САЩ, представляващ централната банка на страната. 

Въпреки че много от централните банки по света си приличат, има едно нещо, което отличава Федералния резерв, наричан накратко Фед, от много други такива финансови институции в други държави. Федералният резерв е частна банка, т.е. той не се финансира от правителството. 12-те федерални банки, които съставляват федералната система и предоставят капиталите за операциите на Фед, се притежават от частни корпорации, банки и индивидуални инвеститори.

Въпреки това обаче бордът на председателите се назначава от американския президент и Федералният резерв е длъжен периодично да докладва пред Сената.

Много хора смятат, че Федералният резерв има неограничена власт върху лихвените проценти и контролира цените на заемите както и когато сметне за необходимо. Това обаче не винаги е точно така и вижте защо.

Системата на Федералния резерв в САЩ е основана, в днешния си вид, през 1913 година под патронажа на тогавашния президент на страната Удроу Уилсон. Пол Уорбург е първия президент на Федералния резерв.

Основните функции на Фед са да контролира монетарната политика, като с това цели главно да поддържа икономиката на нива от пълна заетост, ниска инфлация и стабилност в банковата и финансовата система на САЩ.

Системата на Федералния резерв включва следните институции:

- Председателския борд на Фед (Board of Governors) – състоящ се от седем човека;

- 12-те федерални банки;

- Отворения пазарен федерален комитет (Federal Open Market Committee – FOMC) – състоящ се от седемте членове на Председателския борд, а също и от петима души, представляващи на ротационен принцип 12-те федерални банки, като сред тях единственият постоянен представител е председателят на федералната банка в Ню Йорк;

- Много банки членове, които притежават акции от 12-те федералните банки.

Седемте членове на Борда на председателите на Фед се назначават от президента и се одобряват от Сената за един мандат за период от 14 години. Никой няма право да изкарва повече от един мандат, освен ако не е назначен по време на мандата. Според американските закони президентът на САЩ има правото да уволнява членовете на борда по „сериозни причини,“ което и дава значителна влияние на тази институция върху най-мощната световна икономика.

2. ФУНКЦИИ НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ

Основна функция на Фед е контролът над лихвените проценти. Повечето съвременни теории по икономика стипулират, че ниски лихвени проценти оказват благоприятен ефект върху икономиката, но имат и потенциал да стимулират инфлацията. Фирмите се възползват от евтините кредити и така инвестират в инфраструктура, маркетинг и др. Това има благоприятен ефект върху печалбите на компаниите, заетостта и като цяло върху БВП на страната. Ниските цени на заемите обаче могат и да предизвикват необуздан ръст на икономиката, което да отприщи инфлация. Обратното важи за високи лихвени проценти.

Членовете на Фед, които смятат, че инфлацията е много по-голям бич за икономиката отколкото бавния ръст (и следователно рядко гласуват за намаление на лихвените проценти), носят нарицателното „ястреби,“ (hawks), а тези, които са предразположени да гласуват за намаляване на лихвените проценти и за стимулиране на икономиката, са „гълъби“ (doves).

1. Фиксиране на основните лихвени проценти

Това е една от най-популярните и най-малко разбраните (и най-малко ефективни) функции на Фед. Федералният резерв има правото да фиксира лихвата, при която той финансира други банки (Federal Fund Rate). С други думи, когато една банка изпита краткосрочни финансови затруднения, тя може да изтегли заем от Федералния резерв на тази лихва (която за момента е 5,25 на сто).

На теория, когато Федералният резерв увеличи лихвите, при които банките теглят пари от него, това увеличение се прехвърли на останалата част от пазара и така се вдига лихвения процент. На практика обаче това не винаги е така.

Защо тази мярка не е толкова ефективна в Америка?

Защото развитата финансова структура в САЩ е богата на банки и частен капитал, които размиват част от влиянието на Фед. Повечето банки предпочитат да теглят такива краткосрочни заеми от други банки, дори и при по-висока лихва. Това е така, защото обръщане за помощ към централната банка е изключително лош PR, тъй като се интерпретира като сигнал за нестабилност и възможен фалит на финансовата институция. Теглене на заем от Фед може да предизвика сериозни счетоводни проверки на банката от страна на Фед, което е друга причина, поради която банките избягват да се обръщат към централната банка за помощ в такива ситуации. Така че независимо от основния лихвен процент, фиксиран от Фед, частните банки имат значителна свобода при „фиксирането“ на лихвените проценти в САЩ.

Логичният въпрос е защо тогава финансовите пазари следят толкова отблизо решенията за фиксиране на лихвените проценти на Фед. Защото основният лост, с който Федералният резерв контролира лихвените проценти, са отворените пазарни операции (open market operations).

Отворения пазарен федерален комитет (Federal Open Market Committee – FOMC)

Това е тялото на Фед с най-много и най-важни функции. FOMC се състои от седем председатели на борда на Фед, които са постоянни членове, и още петима представители на 12-те частни федерални банки.

FOMC отговаря за т. нар. отворени пазарни операции, при които Федералният резерв купува или продава определени финансови инструменти (най-често държавни облигации) и така контролира паричното предлагане в страната.

Например ако Фед иска да ограничи паричното предлагане, започва да продава държавни облигации, което намалява парите в циркулация (тъй като Фед ги „прибира“ от пазара). Това има и позитивен ефект върху лихвените проценти. Малкото пари в циркулация увеличават „цената“ на парите, което всъщност са лихвените проценти.

Обратното също е в сила. Тоест ако Фед започне да купува облигации (или други финансови инструменти), това инжектира пари обратно в икономиката и увеличава паричното предлагане, което намалява лихвените проценти (големият обем на парите в обращение понижава „цената“ им).

2. Друга функция на Фед е фиксирането нормата на минималния задължителен резерв на частните банки. Минималният задължителен резерв е процентът на депозитите, които банките не могат да дават като заеми. Например при 1 млрд. долара депозити и 10% норма на минималния задължителен резерв банката може отпусне само 900 млн. заеми. Нискофиксиран резерв увеличава парите в обращение, тъй като банките отпускат повече заеми, което и намалява и лихвените проценти в страната.

Основната функция на Федералния резерв си остава контролът на лихвените проценти в страната, но това не става с едно решение за промяна на лихвите, а е по-скоро комплексен процес, който отнема време. Нито една от функциите сама по себе си не афектира сериозно върху икономиката. Но всички заедно го правят. Именно затова изказванията на Борда на председателите на Фед и най-вече на неговия президент (в момента Бен Бернанке) са изключително важни, тъй като те дават индикация за цялостната политика и възгледи на институцията в дългосрочен план. Това показва на инвеститорите какво да очакват и каква ще бъде политиката на Фед през следващите месеци и години.

3. ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ

А. Първи опити в централното банкиране

Първият опит за създаване на централна банка на САЩ е направен веднага след приключването на войната за независимост на САЩ от Англия. Инициатор за създаването на Северно-Американската банка е Робърт Морис, богат търговец и конгресмен от Филаделфия. Натрупал огромно богатство от правителствени доставки през войната за независимост, Морис е горещ привърженик на идеята за силно централно правителство, което активно да се намесва в стопанския живот. Накратко , той смята, че САЩ следва да имат британската система на управление без самата Британия. Подобно на Бенк ъв Ингланд, Северно-Американската банка получава монополното право да емитира пари, с които могат да се изплащат задължения към правителството и дори дългове отпуснати в благородни метали. Новата банка щедро се съгласява да заеме повечето от новосъздадените пари на правителството, разбира се срещу заплащане на лихва. Поради липсата на доверие у книжните пари обаче банката не успява да се утвърди и се превръща от централна банка в чисто търговска банка. Идеята за централна банка не е изоставена. С приемането на новата Конституция /1787 г./, която предвижда силно и централизирано управление /федерация вместо конфедерация/ се създава и първата банка на САЩ. Неин създател е министърът на финансите Александър Хамилтън, последовател на Робърт Морис. Тя е замислена като частно притежавана централна банка, по модела на Морис, в която правителството притежава 1/5 от акциите. Хамилтън твърди, че банката е призвана да преодолее недостига от злато чрез поток от книжни пари, инвестирани на широко в публичен дълг и евтини кредити за производителите. Резултат от тази монетарна експанзия е ръста на цените от над 70% за периода 1791-1796 г. Заради тази си авантюристична политика банката си спечелва врагове както измежду политиците, така и в деловите кръгове. Ето защо когато нейният лиценз изтича през 1811 г. той не е подновен и банката затваря врати. В годините след 1811 г. при липсата на всякакъв контрол банките скоростно се размножават, като всяка от тях печати собствени пари, предизвиквайки тотален монетарен хаос. Най-общо пред управлението се очертават две решения. Едното е да приеме концепцията за т.нар. „твърди пари” на републиканците и да се заставят инфлационните банки да обменят надлежно парите си срещу благородни метали и ако не успеят да сторят това да се ликвидират. Вместо това о правителството през 1816 г. приема втората възможност и създава втората централна банка на САЩ. Втората банка е създадена като частна корпорация, като отново 1/5 от акциите са притежание на федералното правителство, което назначава и същата част от борда на директорите. Цели на банката са да създаде единна национална книжна валута и да финансира публичния дълг. Банкнотите на банката са изцяло обменяеми в благороден метал и се приемат от държавата при плащането на данъци. Надеждите, че банката ще стабилизира паричното обръщение като спре произволното печатане на пари обаче не се оправдават. Веднага след създаването й тя отпуска заем от 6 млн. долара на водещи щатски банки, които изпитват ликвидни затруднения. Както казва един известен историк: „прекалено много влиятелни хора бяха акционери в щатските банки, така че не беше разумно да се иска от тях плащане в злато, а и в интерес на заемателите беше те да продължат да получават лесни пари.” По тогавашни оценки паричната маса нараства от 67 на 95 млн. долара само за две години главно поради политиката на банката. Осъзнавайки неблагоприятното развитие, от 1818 г. управлението на банката предприема рязко твърда и рестриктивна политика като отказва отпускането на нови заеми и иска предсрочното изплащане на вече отпуснатите такива. Резултатът е рязко свиване на банкнотите в обръщение и на депозитите с 50% за една година. Геройските усилия да се спаси авторитетът на банката предизвикват банкови фалити, разоряване на предприемачи и в крайна сметка изпраща икономиката в кома. По думите на тогавашен икономист: „Банката беше спасена, а хората бяха съсипани.” През 1819 г. на политическата цена се появява движението на Андрю Джаксън /американски президент1829-1837г./, чиито идеали са либерализмът, твърдите пари, и отделянето на парите и банките от държавата. Виждайки в това явна заплаха за банката си, нейният председател Никълъс Бидъл открито подкрепя опонента на Джаксън на президентските избори. Ето защо когато Джаксън става президент на САЩ през 1929 г. съдбата на банката е предрешена. През 1832 г. той налага вето върху подновяването на нейния лиценз с пълната увереност, че то няма да бъде отхвърлено. Сенаторът Томас Бентън обобщава тогавашните настроения – „Аз протестирам срещу подновяването на лиценза на банката на САЩ, защото я разглеждам като институция, която е твърде голяма и могъща, за да бъде толерирана от едно правителство на свободни и равни закони. Нейното могъщество идва от парите – сила, по-могъща от меча.” Годините след затварянето на втората банка са известни като „ерата на свободните банки”. В този период съществуват само щатски банки. Те могат да издават банкноти срещу резерви от злато и сребро. Щатските закони регулират единствено минималните резерви, капиталът и лихвените равнища. През 1937 г. с нов закон разрешителният режим за учредяване на банките е заменен с регистрационен. Това позволява автоматичното влизане в банковия бизнес стига да са на лице определените от закона минимални изисквания без да е необходим специален акт на щатските конгреси като прави създаването на нови банки още по-лесно при допълнително редуцирана регулация на държавата. Резултатът в цифри е, че до като през 1797 г. в САЩ има 24 банки, то след 1840 г. те стават над 700. Банките са изключително нестабилни, фалитите са им ежедневие, а средният им живот е около 5 години. Нерегулярното предлагане на пари пък става причина за резки флуктоации в ценовите нива и чести стопански кризи.

Б. Създаване на Федералната резервна система на САЩ (ФРЗ)

Въпреки бурния икономически растеж и огромните постижения, в началото на ХХ век ситуацията остава непроменена. Съединените щати са единствената първостепенна икономическа сила, която няма централна банка. Паниката и объркването, причинени от поредната криза през 1907 г. за пореден път изважда на яве ликвидните проблеми на банките, които при липсата на кредитор от последна инстанция са обречени и при най-леката криза. Този път банкерите вкупом и в един глас поискват належащи реформи и на следващата година Конгресът излъчва комисия от експерти, която да изготви предложения за банкови реформи. Създаването на федералния резерв на САЩ е свързано с едно тайнствено събитие, което е отричано от мнозина съвременници. Безстрастния анализ на последвалите събития обаче ни навежда към други изводи за неговата значимост по отношение създаването на резерва. Шест години след него финансовият журналист Бърти Форбс /създател на сп. „Форбс”/ ще напише: „Картината на едно събиране на най-големите национални банкери, измъквайки се по тайна доба от Ню Йорк в частен влак под прикритието на нощта, пропътувайки стотици мили на юг, акостирайки на таен остров, напуснат от всички с изключение на няколко слуги, оставайки там цяла седмица, при такава секретност, че имената на никой от тях не е споменато, за да не би някой от слугите да разкрие пред света тази най-странна и най-тайна експедиция в историята на американските финанси.” Денят е 22 ноември 1910 г., а мястото е остров Джекил, щата Джорджия.

Участниците са: сенатор Олдрич, председател на Комисията на Конгреса за банкови реформи, вторият секретар на Министерство на финансите, Фрак Вандерлип – президент на Нешънъл сити банк в Ню Йорк, Хенри Дейвидсън – личен емисар на Дж.П.Морган, Пол Уорбърг – немски емигрант и представител на банкерската къща Кун. Лоеб както и на една от най-известните еврейски фамилия от Ню Йорк. Групата на Олдрич не била там за да ловува. Остров Джекил е избран за място на подготовка на плана за централна банка, защото предлага условия на пълна секретност /в околовръст от около 50 мили няма никакви журналисти/. Като най-голям професионалист от събралите се Пол Уорбърг изработил по-голяма част от схемата на бъдещият Федерален резерв като изнасял лекции по банкерство на останалите. Другите участници негодуват срещу лидерската позиция на немския банкер.

Особено активен в това бил сенатор Олдрич. Искайки винаги да има доминираща позиция, сенаторът считал себе си за избран лидер на групата, въпреки че се чувствал някак си не на място бидейки сам непрофесионален банкер. Изготвеният план за монетарна реформа трябвало да бъде представен на Конгреса като завършена работа на създадената по-рано комисия за банкови реформи. Императивно изискване било истинските автори да останат в сянка. Толкова голямо било омерзението срещу банкерите от кризата от 1907 г., че никой конгресмен не би дръзнал да гласува за план, носещ печата на Уолстрийт, независимо кой е плащал разходите по избирателната му кампания. Планът предвиждал създаването на централна банка. Но имайки предвид дълго съществуващата традиция на съпротива срещу налагането на такава институция, то според Пол Уорбърг трябвало всеячески да се избягва терминът Централна банка. Ето защо той предложил името „Федерална резервна система”/ФРС/. Тази система обаче дефакто щяла да изпълнява функциите на Централна банка и макар и частно притежание да контролира националните пари и кредити.

Предвиждало се тя да бъде контролирана от Конгреса и отговорна пред правителството, но мнозинството от директорите й да се избират пряко или непряко от банките акционери в нея. В окончателният план Бордът на управителите на федералния резерв следвало да се назначава от президента на САЩ, но неговата работа да се контролира от консултативен съвет, избран от директорите на дванадесетте федерални банки на резерва. Друго предложение, което внимателно трябвало да се прикрие е централната роля, която господарите на Ню Йоркския паричен пазар щели да играят в неговата структура чрез Редералната резервна банка на Ню Йорк. Причината естествено ще да се е кореняла в широкото движение срещу източните банкери, подкрепяни от фермерите и малкия бизнес, които били главните потърпевши от предишните финансови паники. Друг спорен момент се оказал въпросът дали администраторите на резерва да се назначаеми или избираеми. Сенатор Олдрич настоявал те да се назначават от президента, щото по този начин да се заобиколи намесата на Конгреса или по-точно на конгресмените от южните и западни щати, които били сред основните радетели за строги мерки срещу спекулациите на банкерите. Според мнозина това предложение противоречало на Конституцията на САЩ, която в чл.1, § 8 овластява именно Конгресът да сече пари и да регулира тяхната стойност. Участващите в срещата на остров Джекил се завърнали в Ню Йорк за да дирижират национална пропагандна кампания в полза на „Плана Олдрич”. Трима от водещите университети в страната – Принстън, Харвард и Чикакгския университет, били използувани като нейни центрове. Националните банки събрали фонд от 5 млн. долара за да убедят обществеността, че планът следва да бъде превърнат в закон. Уудроу Уилсън – губернатор на Ню Джърси и предишен ректор на университета „Принстън” сам се превърнал в прокламатор на плана Олдрич. През паниката през 1907 г. Уилсън обявил „всичките тези неприятности биха били избегнати ако бяхме назначили комитет от 6-7 обществено ангажирани личности като Дж. П. Морган да се справят с отговорностите на държавата”. Другояче звучи изявлението на конгресмена Линдбърг през 1911 г. след като плана е вече внесен в Конгреса: „Нашата финансова система е сбъркана и е огромно бреме за хората. Аз твърдя, че съществува паричен тръст и планът на Олдрич е схема в интерес на този тръст”.

На дневен ред отново се поставя въпроса за прекомерната мощ на банкерите и влиянието им върху страната. Антитръстовото законодателство на Шърмън все още не може да се пребори с някои от хитрите средства използвани от тях за да доминират в определени индустрии. Чрез своето присъствие в управителните съвети на много компании банките доминират не само паричните и кредитни пазари, но и си осигуряват значими позиции и в други сфери. Мощта на банкерите става причина за едно от най-популярните и разобличителни разследвания в предвоенна Америка – разследванията на комисия „Пужо” от 1912 г. Самият Дж. П. Морган Старши няколко месеца преди смъртта си дава показания пред комисията. Разкритията на конгресмените са потресаващи. Те установяват, че чиновниците на Морган, Нешънъл сити и Фърс Нешънъл банк държат общо 118 директорски поста в 34 банки и тръстови компании. Освен това те заемат директорски постове в 10 основни застрахователни компании, 105 директорски поста /места/ в 32 транспортни системи. Сборът от техните дейности е изумителен за времето си. Те контролират ресурс от 22 милиарда долара при положение, че брутният вътрешен продукт на САЩ за това време е около 30 милиарда долара. Пред комисията обаче банкерите упорито претендират неосведомеността си за нещо, в което активно участват в продължение на години. Сенатор Лафолет един от опонентите на плана Олдрич публично заявява, че паричен тръст от 50 мъже контролира САЩ. Джордж Бейкър, парнтьор на Дж. П.  Морган Старши, запитан от репортери за истинността на това твърдение, отговаря че сенаторът е в голяма грешка, тъй като той самият от собствен опит знае, че не повече от 8 мъже да управляват страната. Президентските избори през 1912 г. са решаващи за съдбата на бъдещия федерален резерв. Републиканците издигат тогавашния президент Уйлям Тафт, който твърдо стои зад плана „Олдрич”, широко известен като плана на Уолстрийт. Демократите, начело с Уудроу Уилсън предлагат Закона за федерален резерв. В същност и двата плана са почти идентични.

В. Федералният резерв 1913 - 1929 г.

Създаденият през 1913 г. Федерален резерв е така изграден и настроен, че да действа като машина за инфлация. На първо място единствено и само банките на Федералния резерв могат да печатат и пускат в обръщение пари. Банките, членове на системата са лишени от възможността сами да създават пари и могат да ги набавят единствено от Федералния резерв, като са задължени да държат при него определени минимални резерви. Наличното злато е централизирано и прибрано от резерва, който го използва като основа за банкнотна емисия. Установени са и минималните резервни ограничители – 35 % за депозитите при поискване и 40% за банкнотната емисия. Нагледно представена системата представлява обърната пирамида. Най-отгоре са банките - не членуващи в системата, които за да обслужват клиентите си трябва да имат сметки в банките членки, които пък от своя страна лягат върху Федералния резерв. Той на свой ред пък трупа своите депозити и банкноти върху централизирания златен резерв. Нека предположим, че преди създаването на резерва всички налични златни или сребърни резерви в трезорите на банките са били един милиард долара. Тогава те могат да увеличат кредитите си до 10 милиарда, запазвайки минималните изисквания и резерви от 10%. След създаването на ФРС тези минимални резерви се депозират в системата. От тях се заделят изискваните 35 % резерви, а останалите 650 млн. долара могат да се предоставят отново на банки членки, които след като приспаднат необходимите свои резерви да увеличат кредита си с нови 1,9 милиарда долара и т.н. след като цикъла се повтаря многократно в крайна сметка те могат да раздуят кредита си до 29 милиарда долара, т.е. да добавят нови 19 милиарда долара към предишните 10 милиарда долара преди създаването на ФРС и то при същите налични резерви. Това е само един от начините за предизвикване на инфлация. До създаването на ФРС през 1913 г. най-разпространената форма на книжни пари е т.нар. златен сертификат, който е 100% гарантиран от златните резерви на банките. За няколко години обаче след създаването си резервът постепенно изтегля златните сертификати от обръщение и ги заменя с банкноти на Федералния резерв, които обаче са покрити само на 40 % от стойността си от златни сертификати, т.е. 60% от златото, служило дотогава като резерв може да се използва за печатане на нови пари. В добавка към това минималните изисквания за резервите на банките в процент от депозитите при поискване са намалени от 21,1 % преди създаването на резерва до средно 9,8 % след това. В резултат депозитите нарастват от 9,7 милиарда долара през юни 1914 г. до 19,1 милиарда долара през 1920 година. За сравнение депозитната база на банките не членуващи във ФРС нараства за същото време само с 1/3. Друга инфлационна стъпка е решението за драстично намаляване на резервните изисквания за срочните депозити сравнено с тези за депозитите при поискване. Докато преди създаването на ФРС банките са задължени да резервират средно 21,1% от всичките си депозити, то след 1913 г. резерва драстично орязва резервните изисквания за срочните депозити до ниво от 3%. Както признават самите чиновници на Федералния резерв тези корекции развиват тенденцията банките да стимулират клиентите си да трансферират средства в срочни депозити. Така до като за периода до 1925 г. депозитите при поискване нарастват с 36%, то срочните депозити нарастват с 76%. Въпросът е кому е била нужна тази инфлационна политика на лесни пари? През 1914 г. президентът Уилсън назначава Бенджамин Стронг за смятания до тогава най-мощен пост във ФРС. Той е назначен за управител на Федералната резервна банка на Ню Йорк и бързо превръща тази си позиция в доминираща за цялата система, до степен че да провежда самостоятелна политика без консултиране и дори против желанията на Борда на Федералния резерв във Вашингтон. Самият Стронг, подобно на други значими фигури от тогавашното висше общество не се появява от нищото. До момента на назначаването си той оглавява създадената от Морган тръстова компания в Ню Йорк. Не би било пресилено да се каже, че той е човек работещ за Морган и неговите финансови интереси. Ето защо и провежданата инфлационна политика се оказва манна небесна за Морган и неговите бизнес начинания. Като фискален агент на Банк ъв Ингланд Морган е дълбоко затънал в каузата на Антантата през Първата световна война и се радва на монопол в отпускането на Англия и Франция военни заеми. Нещо повече Морган финансира повечето от фабриките експортиращи въоръжения за воюваща Европа. Не е за чудене че Морган и неговите бизнес партньори поели водачеството на пробританска и профренска пропаганда в Съединените щати за включване във войната на страната на Антантата. Всеки направил подобни колосални инвестиции в застрашените от поражение страни би преследвал подобна политика. Но в крайна сметка без инфлационната политика на ФРС, която осигурява купища от евтини и изобилни пари, подобни авантюристични инициативи не биха били възможни. Стронг обаче продължава инфлационната си политика и след голямата война главно за да подкрепи саморазрушителната инфлационната политика на Великобритания. Главна световна сила и победителка от войната , Британия в лицето на тогавашния си финансов министър Уинстън Чърчил /реабилитиран след Дарданелската катастрофа/ взема съдбоносното решение да се върне към златния стандарт, отменен през войната. Катастрофалната грешка обаче е , че курса на лирата е закован на 4,86 $ без да се отчита военната инфлация свалила курса й на международните пазари до 3,40$. Великобритания убеждава и останалите европейски страни да се върнат, но не към първоначалния златен стандарт, а да основат валутите си на британския паунд, който единствено да бъде обратим в злато. Надценения курс на лирата обаче прави британският износ прекомерно скъп и единственото възможно решение е понижаване на цените и заплатите. Това на свой ред предизвиква стачки и масови вълнения и като социално по-безболезнено решение англичаните приемат политиката на индуцирана инфлация. Резултатът е отрицателен търговски баланс и изтичане на злато към САЩ. Възможните решения са или Англия да девалвира лирата и да излезе от златния стандарт или да убеди САЩ сами да предприемат инфлационна политика и така златния поток от Британия към САЩ да спре. Задачата по убеждаването е изпълнено брилянтно от управителя на банка „Фингланд” Монтагю Норман. Той развива близо приятелство Стронг като пътува периодично инкогнито до щатите, където участва в тайни срещи със Стронг и изкопчва от него уверение, че САЩ ще следва твърдо проинфлационна политика. Британската лира е спасена и чрез отпуснати заеми директно от Федералния резерв и Джей П. Морган съответно за 200 и 100 млн.$. ФРС тайно, без законодателно решение и контрол, без знанието на обществеността се опитва изкуствено да запази просперитета в света чрез преднамерена инфлация на парично кредитната маса. За целта дори не се изисква печатане на пари: парите в обръщение в САЩ са 3,68 милиарда $ в началото на 20-те години и 3,64 милиарда , когато бумът свършва през 1929 година. Но разширението в парични заместители или кредит е огромно: от 45,3 милиарда $ през 1921 г. до над 73 милиарда $ през 1929 година. Инфлацията обаче е там и расте през цялото време. Между 1919-1929 година производителността нараства с 43% без съответстващо намаление на цените. Степента до която това не става отразява и нивото на инфлацията, предизвикано от политиката на ФРС. Съвсем закономерно работниците, които щяха да са най-облагодетелствувани от спадането на цените са принудени да се борят за оцеляване. През декември 1927 г. президентите Кулидж и Хувър гордо претендират, че средните надници в промишлеността са стигнали 1200 $ годишно, но правителствените агенции оценяват, че издръжката на семейство в „здраве и приличие” струва 2000 $ годишно. Американската икономика е и силно дебалансирана – 5% от населението с най-големи доходи има 1/3 от целия личен доход, а те не купуват фордове или шевролети. Частта на дохода, получена от лихви, дивиденти и ренти спрямо заплатите е два пъти по-голяма от нивото след 1945 година. Политиката на Стронг облагодетелства тези, които не се издържат със заплати и са основни участници в борсовите спекулации, довели краха от 1929 година. Американските управници отхвърлят рационалния избор на свободната търговия и твърдите пари като се насочват към протекционистките мита и инфлацията. Защитените от митата вътрешни отрасли, субсидираните с евтини кредити експертни отрасли и инвестиционните банки, които пускат облигациите – всичките те печелят. Губещо е населението като цяло, което се лишава от ниски конкурентни цени, евтин внос, страда от предизвиканата инфлация и от последвалото търкаляне по нанадолнището. Политиката на продължителен кредит-инфлация би била оправдана ако лихвените проценти бяха оставени да достигнато естественото си ниво, т.е. ако производителите и фермерите, които взимат заеми, плащаха лихвите в размер, по който спестителите са готови да им ги дадат. Но ФРС отново работи за да запази изкуствено занижени лихвените проценти. Дори през самата 1929 година федералните банкери не вдигат лихвите и се държат за евтините пари, поддържайки последната фаза на спекулациите. През същото това време немският банкер Ялмар Шахт постоянно апелира за истински златен стандарт като единствено средство, гарантиращо че експанзията ще се финансира от истински доброволни спестявания, а не от банков кредит, определян от една малобройна олигархия финансови зевсове. Представителите на монетаристите от Виенската школа Л.Фон Мизес и Ф.А.Хайек открито заявяват, че цялата инфлационна политика е корумпирана. Топлите връзки между Стронг и Морган както и между английските банкери и финансистите отвъд Атлантика сочат, че тези твърдения не сами били далеч от истината.

Г. Федералният резерв след 1929 г.

Очакваният срив през 1929 година и участието на Федералния резерв в изкуствения бум през 20-те пораждат всеобщо възмущение и недоверие срещу банковата система като цяло. Започва масово осребряване на банкови депозити и дори на банкнотите на Федералния резерв в злато. В тази ситуация икономическата логика изисква изкуствено занижените лихвени проценти да се вдигнат до естественото си ниво. Министърът на финансите Андрю Мелан препоръчва „ликвидиране на работните места, ликвидиране на акциите, ликвидиране на фермерите, ликвидиране на ипотеките и така да се очисти гнилото от икономиката. Това е и типичната схема на 19-ти и 20-ти век до 20-те години. Стопанската рецесия и борсовият спад са не само обичайно вродени, но и необходими части от цикъла на растежа. Те ликвидират не здравите елементи в икономиката и изгонват паразитите, както пише Дж. К. Голбрайд – „една полза от депресията е, че тя излага това което финансовите ревизори не са успели да открият”. Всичко което се иска от правителството и деловите кръгове е търпение. Рецесията от 1920 година а и много преди нея се саморегулират за една година. Няма причина рецесията от 1929 година да изисква по-дълго време, защото американската икономика е здрава в основата си, по думите на президента Кулидж. В края на паниката индексът на акциите е спаднал от 452 на 224, т.е. изхвърлен е бил спекулативния елемент, като оставя здравите акции с приблизително правилната им цена по отношение на дохода. Ако на рецесията е било позволено да се саморегулира, както би станало до края 1930 година, аналогично на предишните случаи, доверието е щяло да се възстанови и е нямало да има световен провал. Още от самото начало, президентът Хувър, а след него и Рузвелт се нахвърлят върху икономическият цикъл с всички средства на държавата. Кредит-инфлацията се подновява като Федералният резерв добавя нови почти 300 милиона $ към кредитите само през последната седмица на 1929 година. Отчетът на банките членки на ФРС за последната седмица на октомври 1929г. сочи повишение на депозитите с 1,8 млрд. $ (монетарна експанзия от 10% за една седмица) от които 1,6 млрд. $ за банките в Ню Йорк. Федералният резерв рязко намалява дисконтовия процент от 6 % на 41/2 %. Това за кратко време спира спада на борсата но не е лекарството , което е нужно на боледуващата икономика. Оказва се натиск върху лидерите на промишлеността да не се намаляват заплатите, отпускат се нови грамадни кредити на земеделците, създадена е финансова корпорация за реконструкция, която отпочва огромни обществени строежи, финансирани чрез бюджетен дефицит. Вместо съвземане пазарът отвръща като тръгва надолу, бавно и неумолимо, като влачи към унищожение цялата държава и подире й и света. Към 1932 г. индустриалния индекс „на Ню Йорк таймс” спада на 58 от 224 в края на паниката от 1929 година. Последният удар идва, когато протекционистичната политика на Америка се връща като бумеранг. Жестоките митнически тарифи пренасят депресията в Европа. Крахът на Кредит Анщалт, водещата банка на Австрия, бута цяла редица европейски плочки от домино, кара Британия и други страни да се откажат от златния стандарт и отприщва вълна от фалити. Изчезва и последния американски износ за Европа, а чужденците губят доверие в долара и започват да теглят авоарите си, като същата треска обзема и американските клиенти. За една година фалират около 700 американски банки и банковата система практически престава да работи. Накрая през 1933 година Рузвелт окончателно извежда Америка от златния стандарт по отношение на вътрешния пазар, превръщайки долара в книжна валута, печатана от ФРС. Крахът от 1929 г. изважда на показ невежеството и наивността на всички банкери специалисти, бизнесмени от Уолстрийт; той показва, че те не разбират системата, която самонадеяно манипулират. Те се опитват да заместят с добронамерена политика онова, което Адам Смит нарича „невидимата ръка на пазара”.В крайна сметка тотално погрешната икономическа и парична политика през 20-те и 30-те години играе главна, макар и пренебрегвана роля, в подготовката на Втората световна война. След войната държавният секретар на САЩ прави разтърсващия коментар, че „Войната не избухна между САЩ и държавите, с които ние успяхме да договорим търговски споразумения. Нещо повече, с много малки изключения държавите, с които подписахме подобни договори воюваха заедно с нас срещу Хитлер”.'

Д. Федералният резерв след Втората световна война

Главна цел на САЩ след приключване на войната е реформирането на международната монетарна система към нова форма на международен златен стандарт. Новата система изкристализира окончателно на международната конференция в Бретън Уудс през 1944 г., не без активната намеса и натиск от страна на Америка. Резултатът е подобен на злощастната британска система от 20-те години. Разликата е че сега световните валути се съотнасят спрямо американския долар, който пък е поддържан от огромните златни резерви натрупани в Америка през войната. Федералният резерв се задължава неограничено при поискване да обменя долари срещу злато по фиксиран курс от 35 $ за унция злато. Останалите валути имат определено златно съдържание, на чиято база и съответен курс спрямо долара , който е избран за единствена световна резервна валута. За известно време икономическите и финансови лидери мислят, че договореностите от Бретън Уудс са истинска златна мина. Сега Федералният резерв ще може не обезпокояван да надува инфлацията в къщи, докато доларите се трупат в чужбина и се използват като резерви на централните банки. Т.е. домашната инфлация ще бъде изнасяна в чужбина, без да влияе негативно върху икономиката на САЩ. За разлика от класическия златен стандарт щатският долар ще се радва на престижа да бъде гарантиран чрез златните резерви, но без на практика да е необходимо обмяната му в злато. Американските финансисти арогантно настояват, че никой не бива да се притеснява за трупащите се навън доларови баланси, тъй като чужденците няма да ги обръщат в злато. През 50-те и 60-те години обаче страните от Западна Европа обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна Германия, Франция и Швейцария увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираната цена САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в Лондон и Цюрих. Чрез тях гражданите на европейски и други страни могат да обменят доларовите си авоари за злато. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през 1968 година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да подържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, Но от друга страна златно-доларовия стандарт се запазва между САЩ и централните банки, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази половинчата система. На 15 август 1971 г. президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на декретни книжни пари. Така президентът де факто обявява национален банкрут и пълен провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.