Атрактивността на идеите на Шумпетер произтича поне от части от двуякостта на политическата насоченост на изводите.
От една страна те превръщат търговците и банкерите във водещи действащи лица в процеса на развитие; в същото време Шумпетер опонира на Кейнсианския тип политически активизъм и разглежда кризите като необходимото зло, необходимо да стимулира виталността на капитализма. От друга страна динамичните процеси влияят на икономиката, и на обществото, и на загниващия капитализъм, като неизбежен резултат от подобна динамика привидно свързва Шумпетер с Маркс срещу традиционната теория на икономическо равновесие.
Мисълта на Шумпетер е много по-сложна и богата в светлините и сенките, отколкото тези противоположни оценки могат да предположат. Каквото наистина остава днес е темата, която той поставя за разглеждане на икономическата наука, именно стартираща от солиден теоретичен фундамент и завършваща с теорията за обществена промяна. Както ще видим, за да прогресира в тази теория, Шумпетер предлага като методологически закон възможно максималната гъвкавост. Теоретичното изграждане на теорията му е обширно и комплексно, изградено е от „аналитични тухли” свързани помежду си от общ аналитичен възглед, не с формално обединена схема, а с обширно представяне на икономическия живот. Той е представил в теоретическата си обосновка разнообразен инструментариум: от тези строго погледнати икономически анализи до социологически анализи, икономическа история и история на икономическия анализ. Именно това е планът на този предмет и метод, който свидетелства за дълбокия чар на мисълта на Шумпетер, заедно с финната нестандартност, отличаващи го от тенденциите преобладаващи в икономическото проучване през втората част на 20в.
Както приносът му в икономическата наука, така и неговата личност е също богата и сложна. Шумпетер преминава първата половина на 20в. в ролята на водещ протагонист на икономическите дебати.
Шумпетер е роден в Триеш, в Моравия (тогава част от Австро-Унгарската империя), на 8 февруари 1883г. Неговият баща, дребен предприемач в текстилния сектор, почива когато Йозеф е само четири годишен. Неговата майка, дъщеря на лекар, е жена със силен характер и богата култура, се превръща във вдовица на 26-годишна възраст; тя се омъжила отново през 1893г. за висш офицер от Австрийската армия, току-що пенсиониран и тридесет и три години по-възрастен от нея. Този брак завършил с развод тринадесет години по-късно, но този пъстрок оказва значително влияние върху израстването на младия Йозеф, който е изпратен да учи в Терезианум във Виена, училище за млади аристократи. Тук той получава образование на основата на хуманитарните науки, включително гръцки, латински, френски, английски и италиански. Всички тези езици са му били полезни при проучвателската работа на Шумпетер до неговото последно произведение „История на икономическите анализи”.
От 1901 до 1906г. той постъпва във факултета по юриспруденция във Виенския Университет. Тук Бьом-Баверк е един от професорите; на един от семинарите Шумпетер има възможност да води дебати с Ото Бауер и Рудолф Хилфердинг, двама бъдещи лидери на австрийския социализъм, и един от водачите на либерализма– Лудвиг фон Мизес.
След завършването Шумпетер посещава Англия, където се среща с Маршал и Еджуърф. Той също среща първата си съпруга, дъщеря на англикански свещеник, Шумпетер е по-възрастен от нея с дванадесет години, както и да е, бракът продължава само няколко години.
През 1907г. Шумпетер се премества в Кайро, преживявайки като адвокат и управляващ имотите на египетската принцеса. По същото време той работи по първата от книгите си: „Същността и принципите на теоретичната икономика”, публикувана(на немски) през 1908г. Тогава той се разболява от малтийска треска и през 1909г. трябва да се върне във Виена. Тук, благодарение на книгата, която току-що е публикувал и помощта на неговия професор – Бьом-Баверк(няколко години по-късно те ще спорят върху интересна теория), той е назначен за професор към Черновитцкия Университет. Тогавашната столица на Австрия – Буковина, на източния край на империята, сега част от Украйна, не е била със сигурност център на културния живот. Години по-късно Шумпетер си припомня благоуханните нощи и красивите жени, но през 1911г. той е много щастлив, че се мести в университета в Грац, където той се задържа до 1921г. Годините преди войната могат да бъдат характеризирани с интензивна научна дейност: през 1912г. Шумпетер публикува (на немски) „Теорията на икономическото развитие”, а през 1914г., пак на немски, „Епоха в историята на доктрините и методите”; през 1913-1914г. той посещава Съединените щати, където изнася лекционни курсове и семинари в Колумбийския университет в Ню Йорк и получава почетна степен, когато е само на тридесет години.
Несъмнено неконформист, по време на войната Шумпетер се проявява като пацифист с прозападни възгледи; през 1918-19г. въпреки своите собствени консервативни възгледи, той взема участие в комитет, ръководен от Каутски и подкрепяно от Австрийското социалистическо правителство, с цел организиране на национализацията на частните фирми. През 1919г. той става член на австрийското правителство, водено от Ренер, социалист, и подкрепян от съюз между социалисти и социал-христия(католици и консерватори), като експерт за двете партии, той заема непопулярния офис на министъра на финансите, натоварен с непосилната задача да реши проблема на публичния дълг, наследен от войната.
Неговият опит като министър продължава само няколко месеца, от 15 март до 17 октомври, но довежда до разгорещени дебати, от една страна отнасящи се до неговата политика(извънредна такса за благосъстояние, поощрения вливащи се от чужди капитали, инфлация целяща намаляване на реалната стойност на публичния дълг), което запалва искрата на средната класа, и от друга страна– неговата опозиция– приближаваща се до бойкот– срещу национализационната програма официално осиновена от правителството, към което той принадлежи, по този начин възбужда враждебност у социалистите. Даже социалистите обвиняват Шумпетер, че има привилегировано участие в най-голямата австрийска фирма за желязо, Алпин Монтан-Гезелшафт, при чужди (италиански) интереси, и осигуряват неговата оставка.
Шумпетер се връща обратно към университета, но през 1921г. той вече е подал оставката си като професор и става ръководител на малка частна банка със солидни традиции, Бийдерман Банк, и я управлява до нейния банкрут през 1924г. година. Банката фалира заради финансова криза, която е предизвикана от стабилизационната политика на правителството. Много от нейните клиенти губят солидна сума пари; Шумпетер губи цялото си имущество и миналите си спестявания, а в добавка към това част от неговите бъдещи доходи трябвало да бъдат използвани за изплащане на дългове, резултат от банкрута на банката.
На 42-годишна възраст, с изминал опит на министър и банкер, Шумпетер се върнал към преподаването в университет. Първото предложение дошло от Японски университет, но Шумпетер избрал университета в Бон. Тук той преподавал (с някои прекъсвания: една година в Харвард, през 1927-28г. – връща се там през есента на 1930г. – няколко месеца в Япония, където много от неговите произведения са преведени и където той се е радвал на заслужен престиж) до неговото окончателно завръщане в Харвард през 1932г.
Първата година в Бон е може би най-щастливата в живота му. Преди да напусне Виена той се оженил за най-красивата млада жена, дъщеря на портиерката на майка му. Но само след още една година – през 1926г. неговата млада съпруга умира при раждане, а в същия период от време той става свидетел на смъртта на обичаната си майка. Тези събития оставят песимистичен отпечатък върху характера на Шумпетер.
Докато е в Бон Шумпетер работи и върху трактат за парите, но той остава незавършен, публикуван е след смъртта му през 1970г. Шумпетер оставя своя труд след пет години работа, когато излиза от печат произведението на Кейнс – „Трактат за парите” – Кейнс е описал напълно различен начин на мислене от това на Шумпетер. Шумпетер смятал, че без по-нататъшно интензивно проучване неговият труд ще бледнее в сравнение с този на Кейнс и предпочел да изчака за нови плодове от неговите проучвания.
След неговото преместване в Съединените Щати през 1932 година, животът на Шумпетер става рутинен, измерван само чрез публикациите му и новите му трудове. През 1939г. се появява монументалния труд „Бизнес кръгове”, през 1942г.– провокативният и успешен „Капитализъм, социализъм, демокрация”, но когато умира великолепният „История на икономическия анализ” още не е завършен(той е публикуван след неговата смърт през 1954г., издаден от неговата трета жена, икономистката Елизабет Бууди, за която той се е оженил през 1937г.).
Едновременно с неговата впечатляваща изследователска дейност, Шумпетер се занимава усилено с преподаване и академична работа. Сред неговите студенти можем да открием много от най-блестящите икономисти на двадесети век, от Леонтиев до Самюелсън, от Суийзи и Гуудуин до Мински, от Цуру до Силос Лабини. Суийзи(1951) си спомня: „Не го беше грижа какво мислим докато наистина не започнахме да мислим”. В неговата изследователска работа той си остава „вълк единак”. Въпреки неговото академично признание(президент на Обществото по иконометрия през 1937-40).
Истинската причина да се насочи към Обществото по иконометрия се дължи на норвежеца Рагнар Фриш; Шумпетер е ентусиазиран и някои от предварителните срещи са проведени в неговия дом в Бон; той е ръководител на срещата от 29 декември през 1930г. в Клевланд(Охайо), където Обществото по иконометрия е официално създадено.
Самотен и изтощен от работа Шумпетер умира от удар в неговата градска къща в Таконик(Кънектикът) в нощта между 7 и 8 януари 1950г.
Метод
Въпросът за метода е не само първата тема на Шумпетер в неговите научни произведения, но също и необходимата стартова отправна точка за всички негови възгледи. Едно от неговите най-първи произведения е кратка статия за решителната важност на математическия метод в икономическата теория; въпросът за метода заема много страници в неговия първи важен труд, съдържанието на „Същността и принципите на икономическата теория”, публикуван през 1908г. В това съдържание Шумпетер вече заема много прецизна позиция, която не се променя в неговите по-късни произведения – вид методологически либерализъм, който има сродство с някои от най-съвременните развития на епистемологията(например от един или друг аспект с позициите на пъстра верига от автори, включително Кун, Лакатос и Файерабенд), както и идеи в културния контекст на неговото образование. Ако обобщим със собствените думи на Шумпетер): „предимство е не да се наслагва методологическото възприемане веднъж и за всички наши цели, а да се адаптира към всеки обект, но ако се появи специфично методологическо възприемане адекватно към целта, то да бъде колкото се може по-либерално”.
Шумпетер започва с твърдението, че „всички науки са нищо друго освен(...) форми на пресъздаване” на реалност, категорично обяснени: „ние не приемаме априори твърдението, че икономическата реалност показва систематична подреденост и затова формулировката на точните „закони” е възможна”. Тази методологическа позиция не е много по-различна от тази на Кейнс: тя поражда теории формулира модели като инструментариум за ориентация в реалността. Преди всичко тази методологическа позиция е радикално различна от господстващата в началния стадий на развитие на модерната наука, когато се е считало, че математическите закони изразяват свойствената същност на нещата, а теоретическата задача е да „разкрият” тези закони от случайния феномен, който ги е забулил: този възглед е широко разпространен по това време.
Спорен аспект в методологическата позиция на Шумпетер е нуждата да се провери теорията срещу емпиричната реалност. Шумпетер припомня ограниченията за условния характер на дейността на теоретиците: „изграждайки нашата система ние изхождахме на случаен принцип, но също така рационално, описвайки хипотези с помощта на фактите”. „Това не означава (...), че тези твърдения са „закони” написани за Вселената или дори, че те регулират света на феномените; това само означава, че те дават добри резултати при значително измерване, за това значително измерване си струва да бъдат формулирани. Вторият от тези два цитирани пасажа намират ехо у Фрийдман(1953), който спори, че с приемането може да бъде нереалистично счетено, че резултатите са полезни(особено с уговорката, че тези прогнози са точни от приемането им, благодарение на теоретичното изграждане); но първият от тези два пасажа противоречи на подобна интерпретация).
От гледна точка на неговия „методологически либерализъм” Шумпетер критикува като стерилен известния дебат за метода по този начин през тези години между онези, които(като Менгер) считат Икономикса за точна наука и онези, които(като Шмолер, лидерът на историческото училище) го виждат по-скоро като историко-социална наука: „историческото училище и абстрактното такова не са в противоречие и(...) единствената разлика между тях е техния интерес към различни резултати” или може би по-добре, към различни аспекти на една и съща реалност – изключително сложна реалност, която не може да бъде разделена на един или друг проблем.
Шумпетер пресъздава тази методологическа позиция в различни творби, в неговия зрял период, подчертавайки отново и отново, че икономическият живот има толкова много различни аспекти, че би могъл да бъде анализиран от многобройни гледни точки.
Колоритно от „методологическия либерализъм” на Шумпетер е неговото предпазливо отношение към методологическия индивидуализъм или с други думи, че методът на анализ, който започва от индивидуалното – от неговите или нейните предпочитания и и дарби – и в което се корени неокласическата икономическа теория. Шумпетер подчертава по ясен начин различията между индивидуализма в научния метод и политическия индивидуализъм (либерализъм), започвайки с това, че „няма определена близка връзка между индивидуалистичната икономическа наука и политическия индивидуализъм” и, че „от самата теория не можем да изкажем аргументи нито в полза на, нито срещу политическия индивидуализъм”. С това той следва разграничението между теоретичните твърдения, които попадат в полето на науката и стойностните присъди, които попадат в полето на политиката, това
От статика до динамика- кръгът- в книгата от 1908г., всъщност, методологическите заключения са само вторичен извод. Главната цел на Шумпетер е да илюстрира какво точно смята за основите на икономическата теория, именно статичната система на икономическо равновесие, или с негови собствени думи: „фундаменталната концепция, която представлява настоящето на чистия икономикс”. По негово мнение е необходимо да се въведе ред в картината, която „се появява объркана, почти хаотична и не напълно удовлетворяваща”. Шумпетер адаптира „принципа за стойността” от маржиналистическата традиция, при която стойността на икономическите блага се изразява в търсенето за тях, близко до тяхната оскъдност. Той отхвърля утилитаризма на Йевонс, базиран на дефиницията за икономическите блага „като неща от външния свят, които са в непосредствена зависимост със задоволяването на потребностите” и от тук с идентификацията на стойността със(субективната) измерваемост на способността на тези блага да задоволяват подобни потребности. Всъщност „психологическото умозаключение е просто тафтология. Ако кажем, че някой е готов да плати за нещо повече от някой друг, защото той го цени повече, с това ние не даваме обяснение, докато не включим към неговата оценка и факта, че той предлага да плати по-висока цена”.
Като последица, т.нар. принцип за намаляващата пределна полезност, според Шумпетер „в икономикса не е закон, а основно схващане за обобщаването на дадените научни факти. Това схващане е принципно произволно”. Подобно и в съответствие на методологическите принципи, илюстрирани в предната част, „хомо икономикус – хедонистичният компютър– е изграждане на хипотетичния характер, както е познат в наши дни.
Шумпетер смята теорията за цените като „ядрото на чистия икономикс”, описвайки го с тържествени оттенъци: „Верига от уравнения заобикаля сферата на икономическата активност от индивида. Описанието на тази теория не е без дефекти; в този смисъл отсъденото от Панталеони е показателно, според него книгата „е много полезна за немците, повечето от които не знаят нищо за новия икономикс”, но „е многословно, не ново, елементарно, също така и неясно”.
По мнението на Шумпетер точката на достигане на икономическото равновесие е, каквото той нарича „метод на вариациите”. Всъщност „ние никога няма да можем да обясним актуалното състояние на равновесието на икономиката”; теорията може да обясни какви последици възникват при промяна на един от елементите при равновесие: „Това е единствената причина, поради която подобни закони са създадени”.
Подобен метод – какъвто днес наричаме сравнителния статистически анализ – може би използван само в ограничена сфера, като се имат предвид най-малките промени „ако говорим сериозно, нашата система изключва всякакви промени”. Доближаването на икономическото равновесие е полезно, защото в неговата светлина може да бъде разгледан определен аспект от икономическата реалност, който е подложен на продължителна промяна: навиците, хилядите „механични” дейности на всекидневния живот.
За да изясни своята позиция Шумпетер използва голям брой метафори: фотографът, центърът на гравитацията, море от вълни. Например той пише:
Състояние на равновесие е центърът на гравитация на „икономическите сили”, абстрактно, да, но винаги съществуващо във вековете. Всъщност ние не описваме актуалното състояние на икономиката, а само формалното състояние на въпросите, които винаги разглеждаме, дори и в най-активните моменти на развитието, и които в действителността остават непроменени, дори и когато един от елементите се промени. Не можем да кажем, че нашето състояние на равновесие прилича на повърхността на море, което винаги е в движение, въпреки че винаги клони към установяване, и което, ако се разглежда от задоволително разстояние винаги изглежда плоско: вълните на морето всъщност винаги се връщат до същото ниво, но не и вълните на икономическия живот.
Главната точка на диференциация между Шумпетер и традиционната маржиналистическа теория се очертава в дебата за теорията на ползите. Шумпетер критикува теорията, развита от неговия професор Бьом-Баверк, който „определя ползата като възнаграждение на настоящите блага към бъдещите блага”. Шумпетер опонира на тази теория не толкова с нова теория, колкото с различно, динамично достижение: „Същностният феномен е ползата, произхождаща от вярата, която служи за създаване на нова промишленост, нови форми на организация, нови технологии, нови блага за консумация”. И отново: „Феноменът за ползата произлиза от развитието и вярата; тук трябва да търсим обяснение”. В статичната система, според Шумпетер, пазарът на парите играе само второстепенна, пасивна роля, защото актьорите с важна роля са само тези, които участват в процеса на икономическото развитие. Ползата като монетарен феномен може да бъде обяснен само в полето на динамичната теория.
Този тезис е развит от Шумпетер в неговата „Теория на икономическото развитие”. Първото издание на този известен труд – обемисто съдържание на немски, многословен и богат трактат по историография и методология – е публикуван през 1912г.; второто издание много по-оскъдно по съдържание на немски се появява през 1926г. Популярността на този труд е на английското издание, изготвено от Редверс Опие, под директния контрол на Шумпетер и публикувано през 1934г. Това издание е съкратено след това, въпреки че Шумпетер вмята в неговото предисловие,че не е направена никаква съществена промяна в него.
Противопоставянето между статика и динамика е заместено в този труд от дихотомията между теорията за кръговото движение и теорията за развитието. Кръговото движение се отнася до статичното състояние, при което икономиката се възстановява сама, период след период, без никаква съществена промяна; Шумпетер също допуска в този контекст чисто количествен растеж, от който промени в производствените технологии и вкусовете на потребителите се изключват по дефиниция.
Развитието се характеризира с промяна. Ролята на активния агент в процеса на промяната се приписва на производителя, докато потребителите следват пасивно и „се обучават от него при необходимост”. Припомняйки, че „да произвеждаш означава да съчетаваш материали и сили в рамките на нашите възможности”, Шумпетер забелязва, че „Развитието според нашето разбиране се определя като изпълнение на различни комбинации”, именно чрез „представянето на ново благо”, чрез „представяне на нов метод на производство”, чрез „отваряне на нов пазар”, чрез „завладяване на нов източник на набавяне на сурови материали или полуфабрикати” и чрез „създаване на нова организация в която и да е промишленост, като създаването на монополна позиция или ликвидация на монополната позиция”.
Представянето на нови производствени комбинации е работа на предприемачите, които трябва да вземат иновативни решения. Схващането за предприемачите е ключова категория в теорията на Шумпетер: като двигатели на промяната, предприемачите генерират капиталистическо развитие(докато според възгледите на класическите икономисти процесът на развитие генерира промяната и като следствие от това фигурата на предприемача); неговата мотивация не е тази на хомо юкономикус(сред другите неща, защото той може би няма да е собственик на фирма или личност, която присвоява печалба, произхождаща от иновациите), но „мечтата и желанието да намериш лично кралство, желанието да завладяваш, радостта да създаваш, или просто да се упражняваш с енергията и изобретателността си”.
Покрай лидерската роля на предприемача в процеса на развитие Шумпетер изтъква и ролята на банкера. Този тезис произлиза от две решителни възприемания в основния модел на Шумпетер. Първият, иновациите – най-важният от тях – не се разглеждат като стремеж да се запазят източниците поради тяхната оскъдност, както е по традиционната схема при същия предприемач-иноватор. Второ, в съгласие с традиционната маржинална теория за равновесие няма неизползвани ресурси, с които предприемачите-иноватори могат да разполагат. Затова предприемачите могат да разберат техните иновации, само ако имат на разположение създаваща сила, с която те ще имат възможност да получат ресурсите, необходими им, за да започнат нов продуктивен процес от “старите фирми”(от традиционните действия за производство) и от консуматорите. Според Шумпетер такава креативна сила е създадена от банките: иновативността и капацитета на предприемачите трябва да бъде придружена от способност на банкерите да оценяват потенциала на новите инициативи. Банкерите също като предприемачите трябва да приемат предизвикателството на несигурността(и риска от загуби), която винаги придружава всяка иновация.
Предприемачите, решени на иновация се свързват с банкери, които ако решат да финансират иновацията, се съгласяват със заплащането и това създава значението за заплащането, с което предприемачите могат да навлязат на пазара на производствените ресурси. За да има равновесие всички производствени ресурси са вече употребени; като последствие прибавеното търсене не може да бъде удовлетворено от нарастването на предлагането. Следва покачване на цените, което автоматично намалява създаващата сила на консуматорите и “традиционните” фирми; именно тези фирми, опериращи по традиционните пътища на кръговото движение, си възвръщат стоката от производствените ресурси чрез текущите доходи. Инфлационният процес позволява на новите фирми, финансирани от банките с новосъздаденото значение на плащането, да получават производствени ресурси от техните традиционни ползи. Това е теорията за “бързото спестяване”: елемент, свързан с различни теории, развити от Австрийската школа, от фон Мизес до Хайек, които както виждаме го правят полезно в неговата теория за търговския кръг. Подобни теории са свързани с идеята, че икономиката е с тенденция към пълна заетост. Монетарните теории споменават, че частните инвестиции са “пълни” с публични разходи, развити през 1950г.. и 1960г. като реакция от Кейнсианската теория, която насърчава активната фискална политика в подкрепа на съвкупното търсене, но това са теории на теорията за бързото спестяване.
Търговският кръг се обръща към процеса на развитие. Етапите на експанзия заемат място, когато иновацията е имитирана от рояк от нови фирми, привлечени от постоянните печалби, реализирани от предприемача-иноватор и когато инфлацията е изкуствено предизвикана от създадената от банките придобита сила, която стимулира производствената дейност. Етапите на рецесия се появяват, когато се осъществява заплащане на заплатите, което провокира кредитна дефлация; много повече, ако фирмите са способни да плащат обратно на банките, то е благодарение на продажбите на пазара на продуктите, осъществени с нови технологии, но това упражнява спадащ натиск върху търсенето и цените на старите продукти, което води до банкрут на фирми, които са останали верни на традицията и са работили със стара технология и особено тези са ударени от конкуренцията на новите продукти. Всъщност в сектора, където иновацията е съществувала, цените падат под разходите за продукцията на тези фирми, които са приспособили новата производствена технология(и цените нарастват в същото време, като последствие от увеличаването на цените на производствените ресурси, причинено от излишното търсене за тях); тези, които не използват нови производствени технологии са изхвърляни от пазара.
Иновациите, които заемат понякога един сектор на икономиката, а понякога друг, етапите на експанзия и на рецесия ще се съсредоточат в различни сектори в различни периоди от време, а те ще са засегнати от иновативния процес, докато на средно развитие ще последва рутинна пътека за икономиката като цяло. Според Шумпетер процесът на развитие е непоследователен. Всъщност иновацията представлява пречупване на традиционния начин на действие; с други думи, бариерите презентирани от традицията трябва да бъдат преодолени, за да настъпи иновативната промяна, а тези бариери са по-лесни за преодоляване, колкото по-разпространена е промяната в икономиката. Тези иновации не представляват регулярно течение в определено време, а се появяват групирани в “рояк”.
Теорията на Шумпетер за търговския кръг има съществена характеристика: съществува връзка между кръг и развитие. В този смисъл теорията на Шумпетер е аналогична на теорията на Маркс, при това и в двете теории съществува един и същ механизъм зад кръга – в случая на Маркс алтернативната страна на конфликта между капиталисти и работници; в случая на Шумпетер – нерегулярното движение на иновациите – тоест лежи зад процеса на икономическо развитие. И в двете теории връзката между кръг и развитие е показана от факта, че ситуацията в края на кръга трябва да е различна от ситуацията в началото, заради технологичната промяна, която е съществена част в цикличното движение на икономиката.
Основният модел на развиващата се теория е представен в книгата му от 1912г., той е запазен и в труда му “Бизнес кръгове”, публикуван през 1939г., в два тома и повече от хиляда страници в текст и бележки под черта. В тази последваща книга абсолютно същите теории са повторени, илюстрирани и разгледани от различни ъгли, както и самото заглавие на творбата индикира: “Теоретичен, исторически и статистически анализ на капиталистическия процес”. Има също няколко нови идеи в нея.
Една от тези идеи е свързана с анализ на пазарните форми и на съвършената конкуренция, върху които работят Джоан Робинсън(1933) и Чембърлейн(1933), след изданието на Страфа от 1926. В резултат на тези произведения Шумпетер разпознава съществуването на неизползван производствен капацитет, но не стига до признаване на идеите на Кейнс; както посочва в книгата си от 1912г., а също и в анализите в книгата му от 1939г., че приемането на пълната полезност на свободните ресурси всъщност винаги поддържа равновесието(а резервния производствен капацитет споменат при Шумпетер е желан от предприемачите).
Друг негов принос, съсредоточен в аспекта за процеса на развитие, е именно едновременното присъствие на много кръгове. В неговите историко-статистически анализи, всъщност Шумпетер използва схема с три кръга: къс, дълъг и много дълъг (респективно наименовани кръгове Китчин, Юглар и Кондратиеф, по имената на учените, които Шумпетер първо е анализирал), петдесетгодишнината на кръга на Кондратиеф има връзка с „епохално направените иновации”, които въздействат на цялата производствена система: както в наши дни железопътните линии въздействат на транспортната революция, електричеството или електрониката.
В една своя статия Шумпетер се намесва в дебата за теорията на фирмата, започнат от статията на Клафам от 1922г. в „Икономически журнал”, и в която Страфа също взема участие с неговата статия от 1926г. Приносът на Шумпетер от 1928г. е важен опит да представи на английските читатели своята собствена теория; нуждата да съкрати своята обосновка в няколко страници и да включи препоръка за дебата върху теорията на Маршал и да се върне към таблицата, като се прибави и немският му стил, води до спиралодивна експозиция и ограничава въздействието на статията.
Като факт екзалтацията от „дългите вълни”, обикновено приписвани на Шумпетер, и от него на Кондратиеф, се дължат на Парето, отбелязани от Силос Лабини през 1950г. Тази теория напоследък се завърна, първо като обяснение за продължителната стагнация от 1970-та и 1980-та, а след това като противоположна посока, за да възхвали потенциала на „революцията на микроелектрониката”
Грохването на капитализма - Втората от трите основни творби на Шумпетер „Капитализъм, социализъм и демокрация”, публикувана през 1942г., е възможно най-често цитираната негова творба; дори и тези, които не са я чели често споменават нейната главна теза, според която капитализмът не може да оцелее и е предопределен да премине в социализъм. Обаче много често се забравя, че противно на Маркс, Шумпетер не вижда това като триумфален марш на човешкия прогрес, а като прогрес по пътя на упадъка.
Политическите учени и социолози главно насочват вниманието си към пророчеството на Шумпетер, защото модерната икономическа теория, която разглежда възможността за математически формализъм като решаващ, се появява за да постави тезата за рухването на капитализма вън от полето за проучване. Обаче това означава, че тя подценява подценява ролята на проучванията на Шумпетер, където той разглежда като основен икономически елемент в аргументацията си, че промяната в пазара формира доминираща икономика.
Главната теза на книгата вече е била загатната от Шумпетер в негова статия от 1928г. в „Икономически журнал”: Капитализмът, докато е икономически стабилен и продължавайки да печели още стабилност, създава, чрез рационализацията на човешката мисъл, интелект и стил на живот несъвместим с неговите собствени фундаментални условия, мотиви и социални институции, и ще се промени, макар че няма да е от икономическа необходимост и вероятно с някаква жертва от икономическото благосъстояние, в група от неща, които по въпрос на разбиране и терминология ще се наричат Социализъм или не.
Така тезата на Шумпетер вече е заела своя връх преди Великата Криза: тя няма нищо общо с теориите за стагнация, базирани на разпадането на възможностите за инвестиране, които след Кейнс са взети и доразвити от Хансен(1938), но погледнато назад към позицията на Вебер за капитализма като отвсякъде обгръщащ рационализиращ процес, въздействащ върху производствената активност и върху културата. Според Шумпетер има противопоставяне между „икономическите” и „политическите” компоненти на капиталистическото развитие: „икономическата стабилност” на капитализма изисква непрекъснато развитие, но това поражда нарастващи трудности за нейната „политическа стабилност”: отвъд сигурна точка подобни трудности правят крушението на капитализма неизменно.
Сърцевината на аргумента на Шумпетер е връзката между процеса на икономическо развитие и разрушаването на политико-социалните основи на капитализма. Връзката има два аспекта: на положителната страна, растеж на опозицията на капитализма, асоциирана главно с разпространението на рационалните начини на мислене и увеличаващият се ред на интелектуалците; на отрицателната страна, пробуждащата се „защитна страна” на капитализма, съдържаща се от редицата на малките и средните предприемачи, изправени пред ръста на големите бюрократизирани фирми. Някогашният аспект се основава на това, какво счита марксическата традиция за „суперструктурата” на капиталистическите общества, последната „структура”; както е и в обичайните анализи на Шумпетер, двата аспекта взаимодействат в процеса на социална трансформация.
Бюрократизацията на икономиката възпрепятства иновативната дейност на предприемачите и „креативната разруха”, например банкрутът на бавноразвиващите се фирми, който осигурява свободни ресурси за иновативните фирми и продължително избира редицата от фирмени притежатели и мениджъри и характеризира процеса на развитие в конкурентната икономика. Бюрократизацията е резултат на промени в доминантните пазарни форми през процеса на индустриалната концентрация(аспект, вече очертан от Маркс), който съдържа, сред други неща, трансформация на дейностите от технологичната иновация в рутина(същото вече е било разглеждано от Карл Ренер и Рудолф Хилфердинг, видни представители на австрийския социализъм и компания на Шумпетер от Виенския Университет).
Шумпетерската теория за пазарните форми не е добре определена, но Шумпетер следва Вебер в отхвърляне на марксианския материализъм, според който еволюцията на „суперструктурата е основно определена от това какво става в „структурата” на човешкото общество; причинната връзка не е обърната, а е оставено пространство за разпознаване на сложната независимост между двата аспекта. вътрешния и динамичен характер стои извън традиционните маржинални теории. Срещу „традиционната концепция за modus operandi на конкуренцията”, която участва в статичен контекст и води до т.нар. закон за единичната цена- конкуренцията от новите стоки за потребление, новата технология, новите източници на доставка, новият тип организация (най-високото ниво на контрол например) – конкуренция, която управлява решителната цена или количественото предимство и която се бори не за пределната печалба и за производителността на съществуващите фирми, а за техните основи и техният живот. Този вид конкуренция е много по-ефективен от останалите, както бомбардировка в сравнение с нахлуване с взлом(...тя) действа не само когато съществува, но и когато съществува някаква заплаха. Тя дисциплинира преди да атакува. Бизнесменът се чувства в конкурентна реда, дори и когато е сам на пазара.
Конкуренцията, както можем да забележим, е свързана със свобода на включването на нови иновативни фирми на пазара. Това означава отдаване на малко значение на бариерите на конкуренцията, произлизащи от пазарната диференциация, на която колегата на Шумпетер от Харвард, Едуард Чембърлейн (1933), толкова много държи. Тя също предвещава радикална критика на анти-монополистична политика, основана на броя на фирмите, активни на пазара.
Процесът на индустриална концентрация също довежда до драстична промяна в социалната структура: „Перфектният бюрократизиран гигантски индустриален елемент не само изгонва малките и средни предприятия и „отчуждава” техните собственици, но и накрая той също изгонва предприемача и отчуждава буржоазията като класа, която е в процес да загуби не само доходите си, но също и което е по-важно, нейната функция”.
Икономическите и социалните трансформации са придружени от напълно радикални промени в културата и идеологията:„Дематериализацията, дефункционизацията и отсъствието на собственост не впечатляват и извикват за вярност към морала, както прави и виталната форма на имота”. „Социалната атмосфера на капитализма” се променя: „капитализмът създава критична рамка на мисълта, която след като е унищожила моралната устойчивост на толкова много институции, накрая се обръща срещу себе си; буржоазията открива за своя изненада, че рационалната мисъл не спира пред акредитивните писма на кралете и поповете, а отива и атакува частните имоти и цялата схема от буржоазни ценности”.
В този смисъл Шумпетер предлага няколко провокативни забележки за „социологията на интелектуалеца”, често призовавани през последните години – всъщност от 1968г. – в опитите да се обяснят вълните на студентски бунтове: „Интелектуалците всъщност са хора, които притежават силата на речевата и писмената форма, и това което ги различава от другите хора, които правят същото, е липсата на директна отговорност за аферите на практика”. Обаче, „от критицизма на текста до критицизма на обществото, пътят е по-малък, отколкото изглежда”. В тази ситуация, интелектуалците одобряват разпространението на критични мисли сред капиталистическото общество, и всъщност мисли за отхвърляне на героичната роля на предприемачите и тази основна институция на капитализма, каквато е частната собственост. „Тази социална атмосфера или кодекс на ценностите въздейства не само на политиката – духът на законодателството – но също и на административната практика”; оттук „разграждането” на капиталистическото общество.
Подобни анализи ясно водят зад границата между икономикса, социологията и политическите науки, но това не е основателна причина да ги считаме чужди на полето на научното изследване; напротив, именно в добродетелта на неговата недисциплинирана природа то все още представлява важна препоръчителна точка за коментари на възможните пътечки на еволюция на пазарната икономика.
Пътят на икономическата наука- След „Същността и принципите на икономическата теория” и след „Теорията за икономическото развитие”, третата невероятна творба на младия Шумпетер е дълго есе, публикувано през 1914г., „Епохи в историята на доктрини и методи”. С този труд Шумпетер има за цел не само да проследи пътя, следван от икономическото изследване от началото до неговите собсвени времена, но също и главно да интерпретира този път, или с други думи – да предложи теория на развитието на икономическата наука.
По същия начин, в неговата зрелост, след „Бизнес кръгове” и „Капитализъм, социализъм и демокрация”, третата великолепна творба е „История на икономическите анализи”, оставена незавършена и публикувана след смъртта му през 1954г.(Друг негов принос в това поле е обемът, публикуван посмъртно през 1951г., „Десет големи икономисти: от Маркс до Кейнс”, което съдържа биографични есета написани в различни периоди.)
Отново, придвижвайки се напред в неговите анализи за капитализма и неговите перспективи, Шумпетер чувства нужда да насочи мисълта си към пътечката, следвана от икономическата наука. В този случай размерите на неговия труд му позволяват да преследва двоен обект: историята на икономическите анализи и теория за тази история, в смисъла на интерпретация на тази пътечка, както видяхме по-горе обръщайки се към „Епохите”.
С неговото историческо запитване Шумпетер се заема сериозно с епистемологична цел: да изследва „как би могъл да бъде наречен процесът на Произход на Научните Идеи – процес, чрез който човешките усилия да разберат икономическия феномен произвеждат, подобряват и развиват аналитичните структури в безкраен цикъл”. Изучаването на подобен процес е съществена част от усилията да се придвижи напред науката: Шумпетер разглежда опростено тезата, че „настоящата работа ще запази, каквото все още е полезно от нея от предшествуващите поколения”, и прибавя, противоречащо, че „ние печелим от визити в дърводелната стаичка, ако не стоим там прекалено дълго”(квалификацията изглежда иронична, ако разглеждаме явната големина на неговите усилия).
Причината, поради която „визитите в дърводелната” са полезни не е спомената „икономиката от различни епохи се занимава с различни факти и проблеми”; всъщност за полето на икономическия анализ Шумпетер не вижда добра причина да съсредоточи исторически относителната природа на социалните науки(въпреки че той забелязва, че „икономическият анализ и неговите резултати са сигурно под въздействие на историческата относителност”,). Причините в полза на запитването в историята на теоретичното развитие са икономически анализи, като за всяка друга наука: ако се ограничим в изследването на най-скорошните трактати, без никакво историческо влияние, „чувство на липсваща посока и значение” ще се разпространи сред студентите
Според Шумпетер, Научният анализ е не просто прогресивно откритие на обективната реалност. Той е непрестанна борба със собствените ни създания и мисълта на нашите предшественици и „прогресира”, ако въобще се засече модата, която диктува не толкова логиката, колкото влиянието на новите идеи, наблюдения или нужди, а също и склонността и темперамента на новите мъже.
Последните линии на цитати наблягат на ролята на човешкия елемент: елемент, който Шумпетер подчертава в биографичните си есета, но това е също уместно и в „Епохата” и в „Историята”. Ние също трябва да определим паралел между героя в шумпетерската теория за развитието, предприемачът-иноватор и икономиста, който допринася за прогреса с нейната или неговата наука. Изучавайки кривата пътечка на икономическата наука, Шумпетер си съсредоточава вниманието върху теориите и аналитичните инструменти, оставяйки настрана виждания и идеологии, или „системи на политическата икономика”.
Шумпетер през 1954 г., набляга на неговия избор да представи „история на икономическия анализ” не като история на „системи на политическата икономика”( това е „представяне на разбиране за икономическа политика, което неговия автор насочва към силата на сигурните обединяващи принципи, като принципите на икономическия либерализъм, на социализма, и т.н.”), нито пък като история на „икономическата мисъл”(това е тоталната сума от всички мнения и желания, породени у икономическите субекти, особено, ако се разпространят в публичната сфера”).
Само когато успеем да изолираме аналитичния аспект в икономическите проучвания от елементите на вижданията и идеологията – според Шумпетер – тогава можем да говорим за „„научен прогрес” между Мил и Самюелсън” в „същия смисъл, в който бихме могли да кажем, че има технологичен прогрес между времето на Джон Стюарт Мил и нашето собствено” (с. 39).
Според Шумпетер аналитичната работа не се съдържа само в това да се разработят формални теореми, но и също да се разработи концептуална апаратура за представянето на реалност. Както видяхме „концептуализацията” представлява втория етап от проучвателната дейност, след пре-аналитичния стадий, в който се разглежда проблема и се набелязват главните точки, по които ще протече анализа, и преди стадия на изработване на формалните модели.
Нека да се обърнем към друг въпрос: каква интерпретаторска линия намираме, преминавайки през всички проучвания на Шумпетер в историята на икономическата мисъл и икономическия анализ? За да отговорим на този въпрос, нека започнем от някои аномални оценки на австрийски икономист: неговото възхищение от Аристотел и Схоластиците(за които той казва: „те са тези, които се приближиха повече от всеки друг и трябва да бъдат „откриватели” на научната икономика”), той подценява приноса на Смит, и позитивната оценка на Маркс и Уалрас. Има паралел с неговия методологически либерализъм и с неговата идея, че трябва да изследваме от два различни аспекта равновесиет(Уалрас) и икономическото развитие(Маркс); според Схоластиците трябва да припомним(както прави Столпер 1951г.,) „вярата, че един може да разбере съществуването само чрез едновременното разбиране на неговата последователност и движение”.
Това е само една линия сред интерпретираните линии, които Шумпетер предлага в неговата историческа реконструкция. Друга важна интерпретатирана линия е това което е неопределено във веригата „Физиократи - Смит - Джон Стюарт Мил - неокласическа теория” доминантната линия на развитието на икономическото проучване. Шумпетер противопоставя с тази верига веригата Рикардо - Маркс, разгледана като отклонение, чийто поглед е загубен от централната роля, която играят търсенето и предлагането в определянето на равновесието, и факта, че крайното разпределение на доходите се състои в определянето на цените на производствените фактори.
Централен елемент във веригата, свързваща класическите икономисти (включително Давид Рикардо, в този смисъл) с неокласическите, се основава на идеята за хомо икономикус: Съзнателното желание на индивида, бягащо от болка и търсейки удовлетворение, е научното ядро на тази строго рационална и интелектуална система на философия и социология, чиято радикална липса на разбиране за всяко нещо, което движи хората и държи обществото заедно, е със сигурна реабилитация, пораждайки погнуса у съвременниците и у следващите поколения, въпреки всичките ни заслуги.
Австрийският икономист предлага тук мълчаливо това, което във всички други негови произведения е станало главна тема: възможността за различна и по-атрактивна идея за икономическия агент, разгледан като активната фигура на предприемача-иноватор (и на банкер).
Няма коментари:
Публикуване на коментар