работническата класа - практически няма глас при определянето на икономическите си условия, като се почне от това колко работи и се стигне до това какво върши, кога го върши и какво произвежда, ние искаме безкласовост и структури за вземане на решения на базата на самоуправлението. Искаме хората да влияят върху решенията в степента, в които те ги засягат.
Вместо конкурентно или авторитарно
разпределение, което увеличава печалбата и властта на управляващата каста, ние
искаме разпределение, опиращо се на взаимната помощ и самоуправление, което
увеличава благосъстоянието, развитието и справедливостта в обществото.
Икономиката на участието – представлява
икономическа алтернатива както на капитализма, така и на онова, което в Русия,
Китай и други страни примиренчески наричаха социализъм.
Икономиката на участието отхвърля
смехотворното твърдение на Маргарит Тачър, че “Няма алтернатива” (“There Is No
Alternative” = TINA). Тачър иска от нас да повярваме, че страданията на
бедността и човешките унижения са неминуеми и неотстраними като земното
притегляне – че те са житейски факт. Това е лъжа.
Икономическата алтернатива, наречена
икономика на участието, или парекон за кратко, е изградена на базата на четири
ключови ценности и използва четири определящи институции, застъпващи тези
ценности.
Първата ценност е Солидарността.
Икономиките определят взаимоотношенията между хората. В общи линии те
въздействат на отношенията им един към друг.
Капитализмът е система на елиминиране, в
която, за да успееш, трябва да смачкаш другите. От теб се иска да бъдеш глух,
сляп и ням за ужасните мъки на останалите отдолу или направо да се катериш по
тях, като ги натискаш още по-надолу. В капитализма, един прочут мениджър на
един бейзболен отбор, наречен Ню Йорк Янкийс казваше: “Добрите хора финишират
последни”, което представлява ужасна критика на пазарната размяна. Моят вариант
на това прозрение е, че в капитализма "мръсотията изплува". Още
веднъж, вижте възвишените ни вождове.
Икономиката на участието или парекон е
нещо съвсем различно. В самата си същност тя е икономика на солидарността.
Нейните институции за производство, потребление и разпределение не разрушават и
не препятстват взаимната помощ и симпатия между хората, а напротив - подтикват
дори противообществено настроените да мислят за доброто на другите. За да
успееш, при парекон, ти трябва да действаш на основата на солидарността.
Тази първа ценност на парекон е напълно
безспорна. Само един психопат може да защитава твърдението, че при равни
условия, по-добрата икономика е тази, която поражда враждебност и
противообществени прояви. Всеки разумен човек ще се съгласи, че при равни
условия, по-добрата икономика е онази, която поражда солидарност. И така,
нашата първа ценност е солидарността.
Втората ценност, която искаме една добра
икономика да прокарва, е Разнообразието. Икономиките влияят върху възможностите
за избор, които хората имат като труд и потребление.
Капиталистическите пазари размиват
избора. Те възхваляват възможностите, но в действителност съкращават много
пътища за задоволяване и развитие, като заменят всичко човешко и грижовно с
онова, което е най-комерсиално, най-печелившо и най-вече - най-добре работещо
за съхраняването на господството и богатството.
А Икономиката на участието е и икономика
на разнообразието. Институциите на парекон за производство, потребление и
разпределение не само не намаляват разнообразието, а дори наблягат на
откриването и зачитането на разнообразни канали и решения на проблемите.
Парекон признава, че всички ние сме ограничени същества и като лични
възможности и като време и би било добре да се възползваме от нещо направено от
други, което самите ние не сме имали време да направим, а също и че не сме
безпогрешни и не бива да съсредоточаваме всичките си надежди в ограничен брой
средства за развитие и напредък, а да се застраховаме срещу несполуки като
съхраняваме и опитваме разнообразни пътища и възможности.
И тази ценност е напълно безспорна.
Трябва да си наистина ужасно извратен тип, за да спориш, че при равни условия,
една икономика е по-добра, ако намалява възможностите за избор. Напротив, всеки
би се съгласил, че при равни условия, по-добра е икономиката, която произвежда
и защитава разнообразието. И така, това е втората ни ценност: Разнообразието.
Третата ценност, която искаме една добра
икономика да прокарва е Справедливостта. Икономиките влияят на разпределението
на продукта между участниците. Те определят нашия бюджет или какъв дял от
обществения продукт получаваме.
Капитализмът възнаграждава в най-голяма
степен собствеността и пазарната позиция. Той постановява, че онзи, който държи
акта за собственост на производствените мощности, заслужава печалба само по
силата на този къс хартия и нищо друго. Освен това той твърди, че онези, които
имат силна пазарна позиция, било то благодарение на монополизирано знание или
умения, или на по-добри инструменти, или на организационни преимущества, или на
това че са родени с особена дарба, или на това, че могат да прилагат груба
сила, имат право на всичко, което съумеят да докопат. В това отношение
капитализмът обединява морала на Ал Капоне и бизнес-школата в Харвард, които,
като се изключат някои дребни подробности, са еднакви. Ти вземи, каквото можеш,
за другите огризки или нищо.
Но икономиката на участието е икономика
на справедливостта, тъй като институциите на парекон за производство,
потребление и разпределение не само не разрушават и не препятстват
справедливостта: те я стимулират. Тук обаче се появява едно усложнение. Какво
точно имаме предвид под справедливост? А това вече е спорно.
Икономиката на участието отхвърля,
разбира се, възнаграждаването на собствеността. И естествено отхвърля
възнаграждаването на силата. Ами продукта? Трябва ли хората да бъдат заплащани
според обема и стойността на произведеното от тях? Трябва ли да получим от
социалния продукт сума, съответстваща на произведеното от нас като част от
социалния продукт? На пръв поглед изглежда справедливо – но наистина ли е така?
Да речем, че те вършат една и съща
работа за едно и също време с една и съща интензивност. Защо някой, разполагащ
с по-добри оръдия на труда ще вземе повече от някой с по-лоши? Защо някой,
който някак си е успял да произведе нещо високо ценено, трябва да получава
повече от някой, произвеждащ нещо не толкова ценено, но с определена обществена
стойност, ако двамата работят еднакъв брой часове с еднакъв интензитет при
сравними резултати от работата им върху качеството на живот? Защо някой
късметлия в генетичната лотария – например, с гени, обуславящи по-големи
размери и физическа сила, по-бързи рефлекси или талант за композиране на музика
– ще взема повече от някой с по-слаб късмет в генетично отношение при
положение, че и двамата работят в своята специфична област с еднакъв интензитет
и с еднакво ниво на изразходване на усилия и неудобства?
Икономиката на участието предвижда за
онези, които могат да работят, заплащане според направените усилия и жертви.
Ако двама души събират реколта на
полето, като единият от тях е по-силен или има по-добри оръдия, но двамата
работят еднакъв период от време с еднакви усилия под едно и също слънце, то
тогава дори човекът с по-добри оръдия да е събрал повече от реколтата накрая,
при парекон те ще получат еднакво заплащане за еднаквите усилия и жертви.
Ако един велик композитор създаде
шедьовър, а добър композитор произведе само прилична пиеса, но всеки от тях е
работил едно и също време при едни и същи условия, то при парекон те ще получат
еднакво заплащане, макар резултатът от тяхната работа да е очевидно различен.
Ако човек работи по-продължително време,
ще получи по-голямо възнаграждение. Ако работи по-усърдно, ще получи по-голямо
възнаграждение. Ако работи в по-лоши условия и изпълнява по-непривлекателни
задачи, ще получи по-голямо възнаграждение.
Но няма да получи по-голямо
възнаграждение -- повече пари -- заради това, че разполага с по-качествени
оръдия на труда, или за производството на нещо, което се окаже по-ценно, или
дори за това, че има вродени продуктивни дарби. Колкото до придобитите умения,
хората ще бъдат възнаграждавани за труда по придобиването им, за направените
усилия и жертви, но не и за произтеклия от това продукт.
Възнаграждаването само на усилията и
жертвите, които хората правят в работата си, е спорно. Някои противници на
капитализма смятат, че хората трябва да бъдат възнаграждавани за крайния
резултат от работата им и тогава един голям спортист трябва да печели крупни
суми, а някой добре поставен доктор ще печели много повече от един трудолюбив
земеделец или готвач в закусвалня. Парекон отхвърля това. Всъщност при парекон
човек, работещ тежка, омаломощаваща и нископроизводителна работа ще получава
повече от човек с добра, приятна, високопроизводителна работа.
Ето, такава е нашата трета ценност –
една спорна ценност, както вече изтъкнахме. Ние искаме добра икономика, която
да възнаграждава усилията и жертвите и, разбира се, да осигурява пълно
възнаграждение за хората, които не могат да работят по едни или други причини.
Не знаем дали ще успеем да го направим, без сурови и възпиращи последици, но
ако е възможно да постигнем този тип Справедливост, то определено е желателно.
Четвъртата и последна ценност е свързана
с процеса на вземане на решения и се нарича Самоуправление.
Икономиката влияе върху това каква роля
има всеки участник в решенията за производството, потреблението и
разпределението. При капитализма собствениците или капиталистите имат огромна
роля. Ръководителите и високоплатените представители на умствения труд, които
монополизират лостовете за вземане на ежедневни решения, като адвокати,
инженери, висши финансови чиновници и лекари, играят много съществена роля. А в
същото време други хора са фактически лишени от каквото и да било право на
глас. Всъщност, хората които послушно превиват ежедневно гръб над изпиваща
силите им работа, рядко знаят какви изобщо решения се взимат, да не говорим пък
за някакво влияние върху тях.
В рамките на капиталистическите фирми
съществува йерархия на властта по-силна от тази в една диктатура. Самият Сталин
не е и сънувал, че населението на Русия би следвало да иска разрешение да иде
до тоалетната - условие, което много често е наложено на работниците в
корпорациите.
Но Икономиката на участието е
демократична икономика. Хората контролират живота си до съответна степен. Всеки
човек има равнище на влияние, което не нарушава това на другите, които имат
същото равнище на влияние. Ние влияем на решенията в степента, с която те
влияят върху нас. Това се нарича Самоуправление.
Представете си работник, член на голяма
група. Той или тя искат да поставят снимка на дъщеря си на работното си място.
Кой трябва да вземе решението за това? Собственикът? Управителят? Другите
работници? Очевидно е, че нито едно от тези предложения е смислено. Само
работникът, за чието дете става дума, има пълната власт да реши този въпрос.
При този специфичен случай той или тя имат право да решават като диктатори.
А сега си представете, че същият
работник или работничка иска да включи радио на работното си място, да пуска
високо луд рокендрол или дори хеви метал. В този случай кой трябва да вземе
решение? Интуицията ни подсказва, че онези, които чуват радиото, би трябвало да
имат думата. А най-много ще тежи думата на онези от тях, които ще се дразнят
или ще се радват на музиката.
На този етап вече стигнахме до някаква
ценност при вземането на решения. Нямаме нужда от философи с научни степени,
нито пък от неразбираемия им език, за да схванем, че не желаем система при
която един човек има един глас и 50% винаги печелят. Нито пък искаме един човек
винаги да има един глас, но процентът за съгласие да е различен. Не искаме и
винаги едно лице да решава авторитарно като диктатор. Не искаме винаги и
вземане на решения с консенсус. Не искаме какъвто и да било друг едностранчив
подход. Всички изброени начин за вземане на решения имат смисъл в някои случаи,
но в други имат ужасни последствия.
Ние сме за такъв начин на вземане на
решения - както и за предхождащите дискусионни процеси, изработване на дневен
ред и прочие – че всеки един да има право да влияе на решенията пропорционално
на степента, в която той ще бъде засегнат от тях.
Логиката на всичко това е изключително
проста. Ако ние всички нямаме право на глас при вземане на решение
пропорционално на степента, в която те ни засягат, то тогава думата на някои
хора ще тежи повече, отколкото взетите решения ги засягат, а мнението на други
ще бъде по-слабо, отколкото решенията ги засягат. Но морално основание за
подобно разграничаване няма, нито пък има основание да се смята, че така се
взимат най-правилните решения. Опитът е, разбира се, от съществено значение за
вземане на сполучливи решения – той осигурява информация, свързана с
разглеждания проблем, по който трябва да се вземе решение. Освен това опитът е
от значение, когато трябва да обосновем собствените си предпочитания, защото на
практика ние сме най-големите специалисти на света в областта на собствените си
предпочитания и всеки от нас носи отговорност за тяхното изказване. И така,
това е нашата четвърта ценност… Самоуправление.
Има и още една ценност, която искам да
спомена тук, въпреки че тя е определено по-обща и почти очевидна. При икономиката
на участието ние искаме да бъдем ефективни.
Има ли някой тук, който се гнуси от тази
дума? Аз например - да. Но ние сме длъжни да преодолеем това отвращение и да си
припомним, че ефективността всъщност означава стремеж към постигане на целите
ни, без да прахосваме онова, което ценим. Следователно, всички ние трябва да се
отнасяме положително към ефективността. В противен случай ще излезе, че ние или
не сме за постигане на целите си, или че сме за прахосване на нещата, които
ценим.
Защо все пак тази дума автоматично
предизвиква отврата? При капитализма предпочитанията на собствениците определят
целта, а онова, което е ценно за собствениците не се прахосва. Тоест, при
капитализма ефективност означава търсене на максимална печалба при репродуциране
на условията за печалба, без да се прахосват активи, които собствениците могат
да експлоатират. Капиталистите не ги интересува дали хората умират от
белодробни заболявания в мините и нямат нищо против да изтребват хора било то с
оръжия или с глад, защото засегнатите хора са без значение за печалбата.
Капиталистите не се интересуват какви болести носи на хората замърсяването на
работните им места. Те не се смущават да разрушават или взривяват активи, до
които нямат достъп и които не могат да експлоатират, макар други да страдат от
това. Да бъдеш ефективен при капитализма означава да бъдеш зъл, защото това е
една зла система и поради това ние изпитваме антипатия към думата
"ефективност", когато тя се използва край нас.
Тъй като вече имаме няколко водещи ценности,
то ние сме в състояние да преценим икономиките, които познаваме, и можем да
опишем онази, която всички считаме за достойна.
Нека сега оценим накратко съществуващите
алтернативи – икономиката на частната собственост, пазарната икономика,
икономиката с централно планиране, икономиката с корпоративно разделение на
труда и икономиката, която възнаграждава собствеността или властта, или дори
крайната продукция: те всички до една не стимулират ценностите, на които
държим. Всички до една са противообществени, авторитарни, несправедливи,
неекологични, разделящи хората на класи и управлявани от класи икономики. Те са
потискащи и недостойни икономики. Те целенасочено разрушават солидарността,
намаляват разнообразието, ликвидират справедливостта и дори не схващат идеята
за самоуправление. Поради тази причина ние отхвърляме собствеността, пазарите,
централното планиране, корпоративното разделение на труда и заплащането според
крайния резултат или властта.
Икономиката на участието е изградена
върху няколко основни определящи избори, различни от изброените по-горе, които
категорично отхвърляме.
Работниците и потребителите се нуждаят
от място, където да изразяват и следват предпочитанията си. В исторически план
тази нужда са задоволявали работническите организации. На работните места те се
наричат работнически съвети. Когато са свързани с потреблението, се наричат
потребителски съвети. Когато хората се надигнат, за да поемат контрола върху
своя стопански живот, те създават съвети. Винаги е било така в миналото – така става
и в момента - в Аржентина, например. Съветите са органи на пряката организация
на работниците и потребителите. Противниците на капитализма ги възприемат без
спорове, въпреки че никой не ги превръща в приоритет, както е при поддръжниците
на парекон.
Но при парекон участието в рамките на
съветите трябва да се спазва допълнителното задължение да се използват
определени процедури за вземане на решения, както и определени начини на
комуникация, които определят за всеки участник във връзка с всяко решение степен
на участие, пропорционално на степента, в която решението по определен проблем
ще въздейства върху живота му. Понякога това може да бъде типично демократично
гласуване, понякога е консенсус, понякога са други възможности. Но в никакъв
случай не може да бъде постоянна власт на малцина над мнозинството.
Така че при парекон, работници и
потребители се организират в демократични съвети, като правилото за взимане на
решения е такова, че методите за подаване на информация към взимащите решения,
към очертаването на предпочитания и по-нататъшното им оформяне в решения трябва
да дава на всеки участник влияние върху решението пропорционално на степента, в
която участникът ще бъде засегнат от него.
Съветите се превръщат в орган на правото
за вземане на решения и съществуват на много равнища, обхващайки отделни
работници и потребители, имат подразделения – работни групи и работни екипи –
както и по-големи структури по поделения, по месторабота, по цели отрасли,
квартали, окръзи и щати или държави.
Хората в съветите са онези, които взимат
икономическите решения. Те могат да се вземат с обикновено, три-четвърти,
две-трети мнозинство, с консенсус или да се използват други възможности в тази
област. Решенията се вземат на различни нива с по-малко или повече участници и
различни процедури в зависимост от специфичния характер на проблема, който се
решава. Понякога е възможно екип или отделно лице да вземат напълно
самостоятелно решение. В друг случай дадено предприятие или цяла индустрия
могат да бъдат решаващата сила. Могат да се ползват различни начини и средства
за отчитане на гласуване според нуждите на различните решения. Идеален избор не
съществува. Следва обаче да се спазва изискването всяко решение да се взема в
съответствие с евентуалното му пропорционално въздействие върху всеки участник.
Следващото задължение на парекон е
осигуряване на възнаграждение, отговарящо на направените усилия и жертви, а не
на базата на собственост, власт или дори краен резултат.
Ние работим и извършената от нас работа
ни дава право на дял от продукта на нашия труд. Но новото разбиране изисква да
получим възнаграждение, съответстващо на усърдието ни, на продължителността на
работата и какво сме жертвали по време на изпълнението й. Не бива да имаме
по-високи доходи, защото сме били по-продуктивни заради по-качествените ни
оръдия на труда, били сме по-квалифицирани, демонстрирали сме възможностите на
по-големия си вроден талант – а още по-малко имаме право на каквито и да било
претенции на базата на по-голямата власт, с която разполагаме, или въз основа
на по-голямата ни собственост. Ще имаме право на по-голямо потребление само по
силата на влагане на повече усилия или понасяне на по-големи жертви. Това е
справедливо от етична гледна точка и освен това осигурява стимули, тъй като се
възнаграждава само онова, което зависи лично от нас, а не онова, което не
зависи от нас.
Кой ще решава колко усилия сме вложили в
работата си? Работническите съвети в контекста на по-широката икономическа
ситуация, установена и от други институции. Ако работите по-дълго, имате право
на по-голяма част от обществения продукт. Ако работите по-интензивно, пак имате
право на по-висок доход. Ако работите тежка, опасна или еднообразна,
непривлекателна работа, също имате право на по-голямо възнаграждение. Но нямате
право на по-голям доход, защото притежавате производствена собственост, тъй
като фактически тази собственост е притежание на цялото общество. Нямате право
на по-голям доход и заради това, че работите с по-качествени оръдия на труда -
или пък произвеждате по-търсена продукция – или имате вродени лични качества,
които ви правят по-продуктивни: те не включват в себе си усилие и жертви, а са
резултат на късмет или дарба. По-високата продуктивност се оценява положително,
разбира се… но за нея не се получава допълнително заплащане. Както от гледна
точка на морала, така и по отношение на стимулите, парекон върши точно онова,
което има смисъл. Допълнително заплащане се получава само за онова, за което
заслужаваме да бъдем възнаградени: жертвите в работата. И допълнителното
заплащане стимулира онова, което действително можем да дадем в повече - усилия.
Да предположим, че работническите и
потребителските съвети са изградени. Да предположим, че вярваме в значимостта
на участието, демокрацията и дори в самоуправлението. Да предположим също, че
на работното ни място има типично корпоративно разделение на труда. Какво ще
стане?
Около 20% от работната сила,
монополизирала посредством позициите си, осигурени чрез това корпоративно
разделение на труда, правото на участие при вземане на решения и по-високата
степен на информираност за процесите, ще налага дневния ред. Техните решения ще
бъдат окончателни. Дори и другите работници – които са мнозинство – да имат
право на глас, те ще гласуват и одобряват само планове и възможности,
предложени от тази координаторска класа. При вземането на решения ще се зачита
волята на тази класа. След време този елит ще реши и да се самовъзнагради с
по-високо заплащане, за да развива висшата си мъдрост. Така той ще се
разграничи от другите не само по власт, но и по доход и статус.
Каква е алтернативата? Икономиката на
участието работи с балансирани работни комплекси. Вместо групиране на
дейностите така, че някои видове дейности да затвърдяват властнически позиции,
докато други да бъдат ужасно затъпяващи, едни дейности да обогатяват със знания
и да дават власт, а други да затъпяват и да лишават човека от самостоятелно
мислене, като го превръщат в робот, изпълняващ заповеди, парекон казва, че
всяка работа трябва да бъде сравнима с всички останали по качеството на живот и
властта, които осигурява.
Всеки човек има работа. Всяка работа е
сбор от дейности. При парекон всяка работа съответства на таланта, капацитета и
запаса от енергия на онзи, който я изпълнява. Но всяка една работа е комбинация
от дейности и отговорности, която осигурява качество на живота и най-вече
власт, които са сравними с тези на всички други.
При парекон няма хора, които се
занимават само с хирургия. При парекон човекът, който прави операции, трябва да
извършва и почистване на болницата, както и да изпълнява други задължения –
тоест, цялата му работа трябва да представлява справедлива комбинация от
дейности. При парекон няма ръководители и работници. Няма адвокати и готвачи в
закусвални. Няма инженери и работници на конвейер. При парекон хората извършват
на работното си място разноцветна гама от различни задачи – така всеки работник
развива вродените си дадености при изпълнение на задачи, изискващи определена
степен на творчество, изпълнявайки своя дял от обременителните и скучни – или
пък интересни и създаващи авторитет - задължения и отговорности.
Работата ни не трябва да подготвя някои
от нас само да заповядват, а други само да се подчиняват. Тя трябва да ни
подготвя до един за участие в самоуправлението на работническите и
потребителските съвети. Тя трябва да ни подготвя за разумно и продуктивно
ангажиране в самоуправлението както в живота, така и в институциите.
Но да приемем, че сме въвели работещи
работнически и потребителски съвети с правила за вземане на самоуправляващи
решения, със заплащане на базата на усилието и жертвите, с балансирани трудови
задължения, но съчетаем всичко това с пазарно или централно-планово
разпределение. Ще се получи ли работеща икономика?
Оказва се, че няма да се получи.
Пазарите разрушават схемата на заплащане
и създават контекст на конкуренция, при който предприятията са принудени да
съкращават разходи и да гонят пазарен дял. За да постигнат това, те фактически
нямат избор – единственият открит пред тях път е предпазване на някои хора от
удара на “съкращаването на разходи” – точно тези, на които е възложена работата
по това съкращение, същите, които трябва да преценят как да постигнат повече
продукция за сметка на по-пълното задоволяване. Така на сцената отново
изпълзява координиращата класа, която заема позиция над другите работници,
унищожава нашите предпочитани норми за възнаграждение, набира власт и смазва
самоуправлението, към което се стремим.
Борбата за разпределение на пазарите ще
унищожи прекрасните нововъведения, които искаме да приложим на практика, и на
тяхно място ще наложи координаторска власт със познатите ни разделение на труда
и йерархия по отношение на доходи и власт.
Същото ще стане и при централното
планиране. То веднага ще издигне плановиците, а скоро след това ще издигне и
ръководителите, които поемат плановете за изпълнение, а накрая и всички
участници в икономиката, които имат сходни позиции. Централното планиране също
ще наложи разделение с координаторска класа и координаторска власт над
работниците, които ще изпаднат в подчинено положение. Проблемът е, че пазарите
и централното планиране рушат ценностите и свързаните с тях структури, които
сме обявили за стойностни. Пазарите – дори и без частна собственост върху
средствата за производство – изкривяват оценката в полза на частната пред
общата полза, нахъсват хората един срещу друг и, следователно, разрушават
солидарността. Те възнаграждават крайния продукт и властта, а не усилието и
жертвите. Те разделят участниците в икономиката на класа, натоварена с
потискаща, тежка, еднообразна работа, вършена в пълно подчинение и покорство, и
класа с власт да се възползва от обстоятелствата и да определя икономическите
резултати, като при това получава и най-високи доходи. Те изолират купувачи и
продавачи от масата на населението и ги принуждават да игнорират по-широките
последствия от усилията им - включително и въздействията върху околната среда.
Централното планиране от друга страна е
авторитарно. Също като пазарите, то отхвърля самоуправлението и произвежда
същото класово разделение и същата йерархия - първо, разделя плановиците от
изпълнителите на плановете им и второ, овластява едни работници повече от
други. И двете икономически системи на разпределение не стимулират, а потискат
ценностите, които изтъкнахме по-горе. Каква алтернатива предлага Икономиката на
участието на пазара и централното планиране?
Да предположим, че вместо йерархично
налагане на преценките на централното планиране или на пазарната размяна на
конкурентна основа между хаотично пръснати купувачи и продавачи, ние потърсим
сътрудничеството, квалифицираното самоуправляващо се преговаряне между преплетени
в обществото участници, от които всеки има влияние, пропорционално на
въздействието на дадено решение върху него и всеки има достъп до нужната точна
информация и оценки и всеки е със съответната квалификация и увереност да
развиват и излага предпочитанията си. Това ще стимулира самоуправлението чрез
съвети, възнаграждението според усилието и жертвите, както и създаване на
балансирани работни комплекси. Освен това ще се осигури справедлива оценъчна
система за личностното, обществено и екологично въздействие на работния процес
и ще създаде условия за истински безкласово общество. Планирането при
икономиката на участието е система, при която всеки работнически или
потребителски съвет предлага формирани след обсъждане работни дейности и
потребителски предпочитания в светлината на точно познаване на местните и
глобални евентуални въздействия и вярна преценка на цялостните социални ползи и
разходи свързани с направения избор. Системата използва двупосочен обмен на
взаимно информирани предпочитания чрез набор от прости принципи за общуване и
организация и средства, включващи така наречените индикативни цени, помощни
съвети, периодично съгласуване с постъпваща нова информация и други подобни –
средства и начини, които дават възможност на участниците да изразят предпочитанията
си, да ги обмислят внимателно и да ги съгласуват с постъпващите предпочитания
на други участници. В резултат на тези усилия в крайна сметка се стига до
търсеното съгласуване в съответствие с основните изисквания за възнаграждение
на усилието и жертвите, балансирана работа и самоуправление с участието на
всички.
Участниците посочват предпочитанията си,
информират се за предпочитанията на другите и внасят изменения в своите
предпочитания с цел придвижване до изработването на осъществим общ план. При
всеки нов етап в процеса на общите разисквания всеки участник се стреми към
благополучие и развитие, но е напълно наясно, че личното му благополучие зависи
от цялостното благополучие на обществото – че благополучие не се постига чрез
експлоатация и унижение на другите до него. Не е възможно да се опише изцяло с
един разговор само тази система с всичките й характеризиращи я особености и да
се докаже защо и как тези особености са и стойностни, и приложими.
Икономиката на участието създава
контекст на безкласовост. Отделният индивид ще се радва на по-добри условия на
работа, ако се постигне всеобщото им средно подобрение в един парекон. Той ще
получава по-добро възнаграждение, ако работи по-усърдно и по-продължително с
колегите си или ако средният доход в дадено общество се повиши. Чрез парекон
човек не само крачи напред солидарно с другите участници в икономиката, но
влияе на всички икономически решения – не само на решенията, вземани на
неговото работно място, но и на решенията в останалата част от икономическата
сфера: той влияе на тези решения пропорционално на въздействието им върху
неговото качество на живот.
Парекон не само отстранява
несправедливото неравенство в богатство и доходи - чрез парекон се постига
справедливо разпределение на благата. Парекон не само не принуждава участниците
в икономическия живот да се конкурират жестоко и да насилват живота на другите
– парекон произвежда и стимулира солидарност. Парекон не уеднаквява
производствата – парекон създава разнообразие. Парекон не дава огромна власт на
малобройна управляваща класа, превръщайки масата от хора в роби без право на
глас за неща, засягащи пряко живота им – парекон се обляга на самоуправлението,
при което всички ние имаме подобаващо влияние.
Понастоящем в училищата ни учат да
понасяме скуката и да изпълняваме заповеди – капитализмът има нужда точно от
това и го изисква от мнозинството от хората. При парекон ще се учим да бъдем
толкова способни, съзидателни и продуктивни колкото можем – ще се подготвяме да
участваме в цялостния живот като пълноценни граждани.
Икономиката на участието е икономика на
солидарността, икономика на разнообразието, икономика на справедливостта и
икономика на самоуправлението. Тя е безкласова икономика.
В разговор като този е възможно само да
се набележат някои основни положения, подкрепени с доводи и мотивация. Кратък
разговор като този не е в състояние да създаде една цялостна, добре обоснована
картина, разбира се. Моите надежди са, че ще възприемете изложеното като
възможно, че може би има пълноценна, добре очертана, завладяваща, убедителна и
силно желана алтернатива на капитализма, която дава отговор на въпросите как да
произвеждаме, потребяваме и разпределяме по-резултатно и по-морално от сега.
Парекон е за това как да живеем след
капитализма – което е и нашата задача.
Тъй като напоследък доста се разисква
въпроса за концептуалните проблеми, формализма и иманентната измамност на
традиционния икономически модел, който обслужва господстващата неолиберална
система на корпоративна глобализация и безчовечна експлоатация, реших да пусна
този съвсем кратък пасаж от книгата "Политикономия на икономиката на
участието (ПарЕкон)" на Робин Ханел и Майкъл Албърт. В много прецизен, но
нематематизиран език е разкрита дълбоката причина защо шаманите на
"свободните" пазари всъщност систематично произвеждат измама и
неефективност. Надявам се текстът да активира едно отношение на дълбока
критичност към "неоспоримите" истини зад фасадата на
социо-икономическия експеримент, в който сме принудени да живеем.
Формални модели срещу Реалността
Според нас икономическите теоретици
често се занимават със своеобразна измама, която ние не искаме да продължаваме.
На базата на оправданата прагматична необходимост за абстрахиране от
безбройните реални подробности, за да се фокусират върху сравнително малко на
брой ключови отношения с цел разкриването на техните неинтуитивни последствия,
икономистите конструират абстрактни, формални модели на различни икономически
системи.
Най-добре познатият е “идеалният” модел
на пазарна икономика на конкурентни частни фирми, добре известен на всеки,
който е взимал поне един курс по микроикономическа теория, като “идеално
конкурентен капитализъм”. Но също така са конструирани подобни “идеални” модели
на централно-плановите или различни версии на пазарните икономики с обществена
собственост. Измамата възниква не в извеждането на заключения от приетите
предпоставки, а в проверката на реализма на тези предпоставки и в съответната
необходимост от критическа оценка на реализма на заключенията, изведени от тези
предпоставки.
В частност, заключенията относно
привлекателността на различни икономически институции и системи, а също така
политическите препоръки, произлизащи от заключенията, изведени от формалните
модели без сериозен опит да оценим ефектите от предсказуемите различия между
реалността и предпоставките на модела, могат да бъдат изключително измамни.
Идеални пазари срещу Реалността
-
Ако реалните пазари постигат баланс мигновено,
-
ако структурите на реалните пазари са конкурентни,
-
ако реалните купувачи и продавачи имат съвършено познание за всички цени
(минали и бъдещи),
-
и ако в реалността няма външни ефекти (екстерналии) или обществени блага,
тогава и само тогава формалните модели
биха ни позволили да заключим, че реалните пазарни системи ще произведат цени,
които коректно отразяват истинските социални ползи и разходи и Парето оптимални
разпределения на ресурси и продукти.
Но ако някоя от тези предпоставки не е
удовлетворена в реалните системи, реалните пазарни цени ще представят изкривено
социалните разходи и ползи и реалните пазарни разпределения ще бъдат социално
неефективни. Не ни е целта да правим преглед на обширната литература относно пазарния
дисбаланс, пазарните несъвършенства и пазарните провали. Всички тези фактори са
важни, но според нас всеприсъстващото наличие на външни ефекти (екстерналии) е
само по себе си достатъчно да направи пазарните провали повсеместни и поради
това да превърне неефективността на пазарното разпределение в правило, а не в
изключение, както показахме подробно в главата “Икономика на благосъстоянието”.
Накратко
проблемът е:
Доколкото приетите предпоставки във
формалните модели са в някаква степен произволни, изведените заключения от тези
модели относно ефективността на разпределението на ресурси са също така
произволни.
Има достатъчно много причини да
поставяме под съмнение правдоподобността на някои – ако не и на всички –
предпоставки в пазарните модели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар