Под понятието “Банкови инвестиции” в
банковото дело се разбира вложените от банките капитали в краткосрочни, средносрочни и дългосрочни ценни книжа, емитирани от държавата, местните
органи на управление и корпоративни
институции. Тези ценни книжа са елемент на оборотния и на инвестиционния
портфейл на банките, които се
формират с цел повишаване на
доходността и ликвидността им.
Оборотният портфейл от ценни книжа,
наричан още вторични резерви, включва в
своя състав най-ликвидните ценни книжа и главно краткосрочните държавни ценни
книжа (съкровищните бонове). Той служи
за регулиране на вторична ликвидност на
банките. Включените в него ценни книжа служат
като резервуар за увеличаване на първичните и в това число на
свръхрезервите на банките при нужда,
първо, от средства за посрещане на
задълженията им към клиентите и кредиторите и, второ, за създаване на нови активи, главно кредити и
дългосрочни високодоходни ценни книжа.
Инвестициите – елемент на инвестиционния
портфейл от ценни книжа, като актив на
банките, се различават както от
оборотния портфейл от ценни книжа, т.е. от вторичните резерви, така и от
кредитите. В инвестициите се включват
дългосрочни, по-рискови ценни
книжа, предназначени за повишаване на
доходността на банките. В много отношения тези ценни книжа са толкова ликвидни, колкото и вторичните
резерви, но главно от гледна точка на възможността им при нужда бързо да се
реализират. Ликвидността изразява
не само бърза продажба на активите, но и запазване и повишаване на
стойността им във времето, т.е. да се
продават по цена, близка или по-висока от балансовата стойност. По тази
причина дългосрочните ценни книжа и
по-специално правителствените облигации със срок за погасяване 10 – 20 години
са по-малко ликвидни независимо, че
притежателите им могат лесно да ги
продават. Те съдържат по-голям лихвен
риск, произтичащ главно от промените на лихвените проценти на паричния пазар.
Банковите инвестиции се различават
съществено и от кредити като основен актив на банките по следните причини:
1) при кредитирането инициативата за
сделката е на кредитоискателя, докато при инвестициите - на банката, която се стреми да купува
активи на пазара; 2) кредитите се
предоставят за сравнително кратък период от време при условие, че полученият
капитал или неговият еквивалент се връщат
на падежа на кредитодателя. При
инвестициите се влагат капитали с цел
осигуряване на поток от средства за сравнително по-дълъг период от време, след
изтичането на който инвестираният капитал се връща в собственика му; 3) кредитите се олихвяват с по-голям лихвен процент от търгуваните на
пазара ценни книги, поради което банките би следвало да се стремят да увеличават предоставяните кредити на своите клиенти.
Това обаче те не винаги могат и искат
да направят по следните причини. Първо, на банките им е трудно да прогнозират с прецизна точност депозитните
си потоци, поради което не могат да си позволят да използват всичките си
средства за предоставяне на кредити. Необходимо е да формират и резерви с цел
осигуряване на ликвидността си. Второ, чрез ценните книжа се осигурява
вторичната ликвидност на банките. В
случаите, когато свръхрезерви не стигат за посрещане на задълженията им към
клиентите и кредиторите, те продават най-ликвидните си ценни книжа на паричния
пазар и посрещат задълженията си. Трето,
търсенето на кредити е циклично. Когато то е по-малко от свободните
резерви, банките закупуват с тях ценни книжа. Четвърто, нетната възвръщаемост
на инвестициите може и да превишава възвръщаемостта на кредитите в случаите,
когато: 1) разходите на банките по
управлението и контрола върху някои кредити са много високи, както и 2) поради реинвестиране на текущите лихвени
приходи от ценни книжа.
Нормативната база позволява на банките да инвестират главно в
дългови ценни книжа, емитирани от правителството, местните органи на управление
и други юридически лица, но ги ограничава да инвестират в ценни книжа с титул
на собственост в своя полза.Тези ограничения се
регламентират със със Закона за
кредитните институции и обикновено се
определят в процент към собствения капитал на банките.
На банките се разрешава да инвестират капитал и в корпоративни
облигации, но по-голямата част от банките се въздържат от това, поради следните
две обстоятелства: първо, повечето търговски ценни книжа нямат реален вторичен пазар и, второ,
ангажиментите на емитентите за обратното им изкупуване преди падежа, ако
инвеститорът пожелае, има формален
характер.
През последните десетилетия на 20 век и
понастоящем съществено влияние върху
абсолютния и относителния размер на ценните книжа в активите на банките, както
и върху ролята им в банковата дейност оказват
следните два фактора: първо, промените в данъчната система и по-специално
въвеждане на данъчни преференциии при покупката на правителствени и общински
ценни книжа, второ, развитието на секюритизацията, създаваща предпоставки за
разширявване на възможностите на банките да инвестират в ценни книжа и, трето,
увеличаване на относителния дял на кредитите в привлечения капитал на банките-
2. РОЛЯ НА БАНКОВИТЕ ИНВЕСТИЦИИ
Банките инвестират капитал в ценни книжа
с цел постигане на следните резултати:
1. Осигуряване на вторична ликвидност на
банките ;
2. Намаляване на банковия риск;
3. Рационално използване на депозитите;
4. Диверсификация на активите;
5. Реализиране на по-висока печалба;
6. Участие на банките във финансирането
на републиканския бюджет и на местните бюджети.
Банковите инвестиции не е необходимо да
имат ликвидността, характерна за вторичните резерви и в това е характерната им
особеност по следните причини: Първо,
при възникване на неочаквани потребности от ликвидни средства, банките могат да използват първичните си
резерви, както и да намаляват вторичните си резерви, като продават
най-ликвидните си държавни ценни книжа – съкровищните бонове. Второ, те биха
пристъпили към събиране на предоставени кредити до поискване или да откажат
предоставянето на възобновяеми кредити. Трето, при остра нужда от ликвидни
средства банките могат да получат кредити и от централната банка, ако няма
валутен борд в страната, или от
алтернативен кредитор. Те биха могли да направят това и в случаите, когато
инвестициите се продават по цени, по-ниски от покупните. Четвърто, банките биха
продали инвестиционните си ценни книжа и по цена, по-ниска от покупната в
случаите, когато разполагат с резерви за покриване на реализирани загуби от
това.
Чрез инвестирането на капитал в
инвестиционни ценни книжа се намалява
банковият риск и се осигурява
вторичната ликвидност на банките.
В инвестициите се включват две несъвместими цели – доходност и ликвидност.
Рационалното използване на депозитите
изисква, от една страна, участието им в диверсификацията на активите на
банките, а, от друга страна, повишаване на доходността им. Не всички депозити
на търговските банки могат да се насочат в приемливи заеми, носещи достатъчно
доход и с неголям риск. Ако банките
предоставят само кредити, тяхната дейност би била силно зависима от състоянието
на икономиката в страната и района, в
който функционират. За да се
намалява тази зависимост, те би
следвало да обслужват и други райони, както и да инвестират в ценни книжа с цел да съдействат за диверсификация на активите.
Повишаването на печалбата изисква създаването и на
актива “Банкови инвестиции”, които
са по-рисков актив в сравнение с вторичните резерви, но и по-високодоходни. Тяхната функция е да попълват и вторичния
резерв на основата на стъпаловидните срокове на задълженията по ценните книжа,
съдържащи се в
инвестиционния портфейл. Те,
освен това, удовлетворяват възникнали
непредвидени потребностите на банките от средства за предоставяне на заеми в
размери, по-големи от размера на свръхрезервите и на вторичните им резерви.
Купувайки правителствени ценни книжа и
ценни книжа на местните органи на управление банките участват във финансирането на републиканския бюджет и
на местните бюджети, в това число и в
покриването на бюджетни дефицити.
3. ИНВЕСТИЦИОННИ СТРАТЕГИИ
При формирането на инвестиционния
портфейл, т.е. при покупко-продажбата на ценни книжа банките използват
различни инвестиционни стратегии, които
дават представа за стила на управление на този портфейл.
Инвестиционните стратегии могат да
включват активен и пасивен метод за управление на инвестиционния портфейл. Пасивният
метод, наричан “Купувай и задържай”,
изразява закупуване и задържане на ценни книги в банките, т.е. без
да се продават активно. При този метод
текущите разходи – преки и косвени на банките са минимални. При активния метод
се извършва активна търговия с ценните книжа – елемент на инвестиционния
портфейл с цел реализиране на по-големи печалби от разликата между покупните и
продажните им цени. На тази основа се използват предимствата на очакваните
изменения на равнищата на лихвените проценти, предизвикващи промени в пазарната
цена на ценните книжа. Активният метод на управление поражда по-големи текущи
разходи, в това число административни и разходи за персонала, обслужващ
покупко-продажбата на ценни книги.Той е
свързан с непрекъсната промяна на състава и структурата на инвестиционния
портфейл в съответствие с изискванията на промените в лихвените проценти и съдържа и по-голям риск
Изборът на метод за управление на
инвестиционния портфейл зависи главно от следните четири фактора: 1) обем на
инвестиционния портфел, 2) степен на диверсификация на активите, 3) достъп до пазари
и 4) квалифициран персонал. Обикновено големите банки използват активния, а
малките - пасивния метод на управление
на инвестиционния портфейл. Причината за това е обстоятелството, че активният
метод е свързан със значителни текущи разходи, изисква по-голям размер ценни
книжа, по-висока степен на диверсификация на активите и
квалифициран персонал. Наред с това, големите банки са по-популярни и
имат по-голямо участие на финансовия пазар.
Основен елемент и на двата метода на управление на
инвестиционния портфейл е падежната таблица. В нея ценните книжа се
структурират според падежа им. При формиране на падежната таблица банките
определят, първо, максималния срок за
инвестиране в ценни книжа и, второ,
разпределението им по години до този максимален срок. Ако например максималният срок е 10-годишен,
банката решава каква част от тях ще бъдат едногодишни, петгодишни и
десетгодишни. Срокът на емитиране на книжата
оказва влияние върху инвестиционния
риск и в това число главно върху ценовия и реинвестиционния.
Падежната структура, съгласно световната практика, може да приема две
форми: стъпаловидна и двуполюсна .
При стъпаловидната падежна таблица
банките инвестират в ценни книги така, че в течение до максималния срок за
инвестиране ежегодно изтича падежът на
определена част от тях. Освобождаващите се средства на падежите се реинвестират
в ценни книги с най-дълъг срок. По този начин банките си осигурява ритмичност в
инвестирането и формирането на доходите, както и текущо регулиране на
инвестиционната дейност. Тази таблица си има и своите недостатъци. Трудно е при
нея и особено в чистата и форма да се предотврати влиянието на промените в лихвените проценти върху лихвения
риск и доходите на банките.
При двуполюсния метод банките инвестират само в краткосрочни и
дългосрочни ценни книжа, поради което в падежната таблица не се включват
средносрочни ценни книжа. При този метод се обвързва доходността на ценните книжа с
техния срок и на тази основа се формира срочната структура на лихвените
проценти.
Стратегията за търгуване на ценните книжа може да бъде изградена на
базата на измененията на лихвените проценти, засягащи срочната им структура, намираща израз в
кривата на доходността. Точното
прогнозиране на ефекта от промените на
лихвените проценти върху падежната структура създава предпоставки за
увеличаване на доходите. Тази стратегия се нарича “Следване на кривата на
доходността” /Riding the Yield curve/. В основата й стои обстоятелството,
че обикновено лихвените проценти по дългосрочните ценни книжа са по-високи от тези на краткосрочните и
следователно кривата на доходността е нарастваща, но до определен момент. При относително стабилни нива на лихвените
проценти и голям размер в портфейла на
дългосрочните ценни книжа в сравнение с краткосрочните с приближаването на
падежа на дългосрочните ценни книжа доходността
намалява. Повишаването на дохода в този случай може да стане, ако се продадат ценните книжа с приближаващ се
падеж и се закупят други с по-дълъг срок. Печалбата се увеличава в резултат: 1) на по-високия размер на купона на
закупените дългосрочни ценни книжа и
2)от повишаване на цената на продаващите се ценни книжа при намаляване на доходността. Следването на
кривата на доходността означава, че притежаването на ценната книга трябва да се
прави до момента, в който доходността започва да намалява с приближаване на
падежа.
Тази стратегия води до повишаване на
доходността, ако общото ниво на лихвените
проценти е стабилно. При увеличаване на лихвените проценти цената на
ценните книжа намалява, резултатът от което е намаляване на печалбата. При
резки скокове на лихвените проценти са възможни и загуби.
Стратегията за следване на кривата на доходността може да
увеличава значително доходите, ако се прилага паралелно със стратегията “купувай и задържай”.
Кривата на доходността
а) на правителствени ценни книжа
б) на корпоративни ценни книжа
Формата на кривата на доходността зависи от много фактори. Тя оказва влияние и върху поведението на
инвеститорите. Понижаващата се или обърнатата крива на доходността има място в случаите, когато краткосрочните
лихвени проценти са по-високи от дългосрочните. Ако инвеститорите считат, че
обърната крива ще бъде постоянна за дълъг период от време, те биха инвестирали
в краткосрочни облигации.
4. ИНВЕСТИЦИОННА ПОЛИТИКА НА БАНКИТЕ
4.1. Същност и роля на инвестиционната
политика на банките
Всяка търговска банка си изгражда и осъществява една или друга инвестиционна
политика, която се променя във времето,
съобразно измененията в стопанската конюнктура и състоянието на паричния пазар.
Насоките на развитие и изменение на
инвестиционната политика на банките се определят главно от следните фактори:
Първо, повишаване на доходността и осигуряване на ликвидност; Второ, готовност
да се поеме по-голям или по-малък риск с
цел повишаване на печалбата; Трето, взаимозависимостта между инвестициония риск и нивото на риска на
другите доходоносни активи и особено на кредтите.; Четвърто, данъчните фактори,
влияещи на разпределението на инвестиционния портфейл на облагаеми и необлагаеми с данъци емисии.
Инвестиционният риск не трябва да
ограничава инвестиционната дейност на банките. Той би могъл да бъде и по-голям,
ако банката провежда по-уравновесена политика в другите свои дейности.
Например, ако вторичният резерв на дадена банка е голям, тя би могла да поеме и
по-голям инвестиционен риск. При висококачествен кредитен портфейл и устойчиви
(сравнително стабилни) качествени
депозити банката може също да си позволи
и по-голям риск при формиране на инвестиционния си портфейл в сравнение
с други банки. Обратно банки, провеждащи активна кредитна политика, трябва да
се ограничават при формирането на по-рисков инвестиционен портфейл. Ако
значителна част от капитала на банките е вложен в средносрочни,
дългосрочни и по-нискокачествени
кредити, би следвало да се ограничава
кредитният риск на инвестициите, в това число да се
установяват при необходимост и падежни
лимити върху инвестиционния портфейл. В противен случай при повишаване на лихвените проценти
доходността на банките би се понижила. От друга страна, равнището на лихвените проценти за кредитите
трябва да се обвързва с инвестиционния риск.
Инвестиционната политика на банките
трябва да се обвързва и с ликвидността им.
В случаите, когато те са мобилизирали значителна краткосрочна
задлъжнялост от паричния пазар за регулиране на ликвидността си, значението на
ликвидността на инвестиционния портфейл нараства. Създаването на по-голям обезм
инвестиции в краткосрочни държавни ценни книжа (съкровищни бонове) е
целесъобразно при намаляване на възможностите им за рефинансиране.
Един от най-пополярните методи за
намаляване на кредитния риск е диверсификацията – изходен и важен елемент на
инвестиционната политика. Диверсификацията означава наличие в инвестицонния
портфейл на разнообразие от ценни книжа – по качество, падеж, географско
разпределение, видовете задължения,
емитенти и др. Чрез диверсификацията
не може да се избегне риска, а само да се намали. Диверсификацията е
особено необходима, когато банките инвестират в ценни книжа от по-ниско
качество и особено в ценни книжа, емитирани от местните органи на управление и
в това число за покриване на текущите им разходи. Диверсификацията е необходима
и от гледна точка на сроковете за погасяване на дълга, които могат да
предизвикват значителни загуби на
банките. Затова в инвестиционната политика
следва да предвижда определена структура на сроковете за погасяване на
ценните книжа.
Прогнозите за динамиката на лихвенните
проценти са също елемент на
инвестиционната политика на банките. Ако се приема прогноза за снижаване на
лихвените проценти и увеличаване на падежите на ценните книжа, при повишаване
на лихвените проценти е възможно банковата ликвидност значително да се намали, както и да се реализират значителни загуби. Затова
процесът на прогнозиране на лихвените проценти трябва да започва с анализа на
съществуващата им структура. Тази структура обикновено се изобразява в кривата
на доходността.
Данъчните аспекти заемат важно място при формирането на
инвестиционната политика и пазарна стратегия на банките. Данъчните преференции,
т.е. освобождаването от данъци на приходите от лихви от някои видове ценни
книжа, като например общински и корпоративни ги правят привлекателен
инвестиционен инструмент за банките, независимо от по-големия им риск.
Предимствата от промените в пределните данъчни ставки се използват от банките
за увеличаване на рентабилността,
посредством управлението на инвестициония портфейл от ценни книжа. При повишаване на лихвените проценти и намаляване на тази
основа на цената на облигациите банките
ги продават, което води до реализиране
на загуба, намаляване на данъчните им задължения и реинвестиране на повече
средства в ценни книжа с по-висока доходност. При по-ниски данъчни ставки данъците върху реализираната печалба ще бъдат по-малки, което ще съдейства за увеличаване на текущите приходи на банката
в резултат на увеличаване на покупката на ценни книжа и съответно за
подобряване на пазарната им стратегия и на дългосрочния ефект от сделките.
4.2. Ограничения в инвестиционната
политика на банките
Централната банка като банка на
държавата и надзорните органи регламентират ограничения в областта на
инвестиционната дейност на банките и
контролират за тяхното изпълнение. При управлението на портфейла се
изисква спазването на тези специфични ограничения и изисквания, които са насочени
главно към подобряване на качеството и ликвидността на инвестициите в ценни
книжа.
Основната стратегия, свързана с
намаляване на риска, включва ограничения
за вида на ценни книжа, които банките имат право да закупуват, определяне на
лимити за инвестиране в по-рискови ценни книжа и проверка на инвестиционната
политика на банките. Някои от общите изисквания, наложени от контролните
органи, включват: адекватно ниво на ликвидност, диверсификация и
регламентирана политика на срочната структура на инвестиционните ценни книжа.
За високорисковите емисии, каквито са общинските облигации например,
надзорните органи могат да изискват да се поддържат и кредитни досиета и да се
прави оценка на въможностите на емитента да погаси задълженията си.
КЛЮЧОВИ ПОНЯТИЯ: банкови инвестиции,
оборотен порфейл от ценни книжа,
инвестиционен портфейл от ценни книжа, данъчни преференции, вторична
ликвидност, реинвестиционен риск, риск
на реализуемост, риск на изискуемост,
крива на доходността, стъпаловидн двуполюсна падежна таблица
Няма коментари:
Публикуване на коментар