Съществено място в организацията на кредитиране заема потребителският кредит. Той се предоставя на гражданите и е свързан с финансиране покупката на стоки с дълготрайна употреба - автомобили, телевизори, хладилници, обучение, както и на стоки с краткотрайна употреба последством кредитните карти.
1.1. Същност на потребителския кредит
Потребителският кредит е кредит, който се предоставя от банките на гражданите за покупка на стоки за потребление - дълготрайни и краткотрайни.
Проучванията показват, че потребителските кредити носят най-висок лихвен марж. От друга страна, те са едни от най-рисковите активи на банките, поради високата степен на вероятност от внезапно влошаване на финансовото състояние на клиент по причина на загуба на работа или здравословни проблеми. Това налага внимателно да се проучва кредитоспособността на клиентите и промените в социалния им статус.
1.2. Видове потребителски кредити
В практиката на развитите страни потребителското кредитиране се извършва по различни начини, но най-популярните са следните три:
1. косвено кредитиране на клиента;
2. пряко кредитиране;
3. кредитиране чрез кредитни карти.
1.2.1. Косвено кредитиране - при косвеното кредитиране на клиента в кредитните отношения участват три лица - кредитор, длъжник и банка. Банката предоставя кредита в парична форма не на длъжника, а на неговия кредитор - продавача на закупените от него стоки за потребление. Последният всъщност предоставя търговски кредит на длъжника по тези кредитни отношения, т.е. продава му стоките на кредит.
Описаната кредитна операция създава известен риск за банките. Кредитът се предоставя на търговеца, а той отпуска търговски кредит на купувача на стоката. Банковият кредит трябва да се погасява от купувача на стоката, а не от получателя на паричния капитал. За да се намали рискът, банките поставят определени изисквания към търговеца, а именно:
1. регламентират условия, на които трябва да отговарят купувачите на стоките;
2. търговската полица се заплаща не по номинална стойност, а по по-ниска цена, отчитайки дисконта;
3. клиентът (търговецът) да поеме пълна или частична отговорност при неизпълнение на задълженията си.
1.2.2. Пряко кредитиране - банките осъществяват и пряко кредитиране, като предоставят пряко кредити в парична форма на гражданите. Тези кредити се отпускат, като се изхожда от кредитоспособността им и главно от следните фактори, влияещи върху нея: работна заплата, задължения на кредитоискателя, години, професия, стаж, семейно положение, текущи доходи и разходи на семейството и др. Потребителските кредити се предоставят в развитите страни обикновено за срок, не по-дълъг от 3 - 4 години. Лихвените проценти са обикновено високи, той като рискът по тези кредити е висок и разходите по обслужването му - големи.
Специфична форма на потребителското кредитиране представляват кредитните карти. По своята същност те представляват револвиращ кредит, т.е. кредит, който непрекъснато след цялостното му използване се възобновява в течение на договорения период от време.
Банковите кредитни карти предполагат участието на три страни в операциите: 1. притежател на картата - купувач на стоките за потребление; 2. банка; 3. търговец, продаващ стоки посредством кредитни карти.
Кредитните карти представляват заместители на чековете, но с тази разлика, че при тяхното използване могат да се заплатят няколко покупки. На практика притежателите на кредитни карти ги използват като средство за удължаване на падежа за плащане, т.е. разглеждат ги не като заместители на чека, а като документ, който им дава право да придобиват стоки на кредит. Чрез кредитните карти се извършват покупки на стоки с отлагане на плащането.
1.2.3. Кредитни карти - специфична форма на потребителското кредитиране представляват кредитните карти. По своята същност те представляват револвиращ кредит, т.е. кредит, който непрекъснато след цялостното му използване се възобновява в течение на договорения период от време.
Банковите кредитни карти предполагат участието на три страни в операциите: 1. притежател на картата - купувач на стоките за потребление; 2. банка; 3. търговец, продаващ стоки посредством кредитни карти.
Плащанията с кредитни карти обикновено се лимитират. Те се издават, при условие че депозитните и заемните операции на клиента с банките се извършват нормално, т.е. че притежателите им са кредитоспособни. При просрочване на плащанията банката има право да изземе картата или пък да намали лимита по кредита до равнище, което отговаря на финансовите възможности на клиента.
Кредитните карти с предварително договорен лимит дават възможност да се извършват плащания и без да разполага притежателят им с депозити в банката. Те са форма на ползване на кредит.
Кредитните карти притежават редица предимства, по-важните от които са следните:
1. Ускорява се оборотът на търговците и на целия авансиран капитал.
2. Разходите за реклама не са големи, когато масово се използват кредитните карти. Обикновено търговците поставят знаците на кредитните карти на видно място при входа на магазина.
3. Не възникват проблеми във връзка със заплащането на дълга по кредитните карти. Търговците бързо и своевременно възстановяват капиталите си.
4. Разплащанията с кредитни карти изискват по-малка документация в сравнение с другите форми на кредитиране и плащане. Не се налага в случая да се правят договори, което намалява и изискванията към професионалната подготовка на търговския персонал.
С кредитни карти банките дебитират сметките на клиентите си и без наличие на авоар. Освен това, те им предоставят отсрочка за погасяване на дебитното салдо(на дълга) в рамките на определен срок. По същество това е форма на предоставяне на безплатен кредит.
2. КРЕДИТИРАНЕ НА ВЪНШНАТА ТЪРГОВИЯ
Банките участват активно в кредитирането на външната търговия - вноса и износа на стоки. В условията на силно изострена конкуренция на международния пазар посредством кредита те подпомагат успешното участие на нашите фирми във външнотърговска дейност.
Банките обслужват външната търговия, предоставяйки следните видове кредити:
1. рамбурсен кредит;
2. факторинг;
3. форфетиране;
4. гаранции.
Посочените видове кредити представляват различни форми и методи на участие на банките във външнотърговския оборот. Едни от тях изразяват пряко, други - косвено кредитиране, а за някои от тях се спори и в теорията, и в практиката доколко изразяват реално кредитни отношения. За това ще стане дума в следващото изложение.
2.1. Рамбурсен кредит
Рамбурсният кредит се отпуска не в парична форма, а под формата на гаранция. Той е форма на акцептен кредит, обслужващ външната търговия. Неговото предоставяне и погасяване е свързано и с откриването на акредитив, наричан рамбурсен.
Рамбурсният кредит е удачна форма за кредитиране на външнотърговските операции. Чрез него се осигурява по-спокойно придвижване на стоките от износителите към вносителите и по-бързо възстановяване на авансирания капитал от износителите. Рамбурсният кредит е предпоставка за получаване на сконтов кредит от износителя или на средства от трета страна за финансиране на вноса на стоки. Но тези операции притежават и редица недостатъци. Не винаги акцептът на банката на вносителя е достатъчна гаранция за осъществяване на плащането и за получаване на сконтов кредит от износителя. Когато акцептиращата банка не е позната на външния финансов пазар, посочените операции не могат да се извършват. За да стане това, е необходимо менителницата да се акцептира от известна първокласна банка. По тази причина в световната практика се използва при нужда и пряк рамбурс.
При прекия рамбур акцептант по менителницата е обикновено банката на износителя, която е позната на финансовия пазар в страната и следователно получаването на сконтов кредит е сигурно. Сконтираща банка в случая може да бъде и акцептиращата. С цел осигуряване на плащането банката на вносителя превежда средствата в рамките на номиналната стойност на менителницата най-малко един ден преди падежа на банката на износителя.
2.2. Факторинг
Факторингът представлява покупка на вземания по външнотърговски операции от финансова институция, в това число банка, без право на регрес.
По своята същност факторинговите оперции приличат на сконтовите. И с двата вида операции, изразяващи покупка на вземания, банките участват във финансирането на продажбите на стоки. Както сконтирането, така и факторингът представляват форма на превръщане на търговски кредит, оформен с търговски полици, в банков кредит.
При сконтовите операции носител на кредитния риск е кредиторът. Ако акцептантът не плати полицата, банката има право на регресен иск срещу износителя след нейното протестиране. За избягване на кредитния риск износителите прибягват до факторинговите операции. При тях банката купува вземането, но без право на регрес. Тя поема този риск. Износителят окончателно получава плащането, а инкасирането на сумата от длъжника, както и кредитният риск се поемат от фактор - компанията.
В западната практика факторингът се прилага в два варианта: 1 същински и 2. несъщински. При същинския не се прави регрес, докато при несъщинския може да се договаря и регрес. В този случай длъжник по дълга е не само купувачът, но и доставчикът на стоките, които са обект на възникналото задължение между тях и обект на факторинговите операции.
Факторингът изразява краткосрочно кредитиране. Чрез него се финансират външнотърговски сделки, свързани с експорта на потребителски стоки и нетрайни продукти със срок от 3 до 6 месеца.
При тези операции износителят носи цялата отговорност по сделката, в това число за дефекти по доставяните стоки и за правилността на оформяне на фактурите и посочване на сумите. Характерно за факторинга е обстоятелството, че факторът не покрива политически и преводни рискове.
Банката купува вземанията по цена, равна на цената, включена във фактурата и менителницата, намалена с дисконта, т.е. с лихвата за времето от осъществянето на факторинговата операция до падежа на плащането и с размера на кредитния й риск.
Доставчикът заплаща на банката комисионна от оборота, с която банката покрива разходите, свързани с инкасирането на вземанията: 1. лихва по кредита; 2. застрахователна премия за покриване на кредитния риск; 3. комисионна за извършени допълнителни услуги. Размерът на комисионната зависи главно от кредитоспособността на фирмата.
Когато кредитният риск е по-голям, банката (факторът) може да изисква, макар и рядко, гаранция за плащане на част от вземанията от безупречен платец, най-често друга банка.
При факторинга банката осъществява и редица допълнителни услуги - консултантски, водене на счетоводство, операции по инкасо, набавяне на статистическа информация и др.
Много често като факторингови операции се разглеждат операции, свързани с предоставянето на ломбарден кредит. Факторингът се различава съществено от ломбардния кредит главно по това, че при ломбардния кредит вземанията са само обезпечение на кредита, което се връща на кредитоискателя след като се погаси кредитът. При факторинга факторът купува вземането, т.е. повече това вземане не се връща в предприятието.
2.3. Форфетиране
По своята същност и значение форфетирането е сходно на факторинга, но притежава и много съществени различия.
При форфетирането също се купува вземане, без право на реглес, но в случая става въпрос за средносрочни вземания - вземания със срок от 6 месеца до 5-6 години. Форфетистът (лицето, което купува вземането) поема при тази сделка за разлика от факторинга и политическите и преводните рискове. Чрез форфетирането се финансира експортът на стоки с производствено предназначение.
Най-кратко форфетирането може да се дефинира като изкупуване на средносрочни авалирани търговски полици (записи на заповед и менителници) без право на регрес. Бенефициентът по такива полици е износителят. При форфетирането той се стреми, първо, своевременно да си възстанови авансирания капитал и, второ, да прехвърли рисковете и отговорността за инкасиране на вземанията върху форфетиста.
Форфетистът изпълнява ролята на кредитор, който получава погашенията по закупените вземания обикновено на части.
Теоретически всяко задължение за плащане може да бъде форфетирано. Изборът на платежното средство в международните кредитни сделки зависи от редица условия: икономически, юридически, политически и др. Поради установената традиция и простотата в употребата търговските трати (метителниците) и записите на заповед преобладават при форфетирането на задълженията. Затова вземанията се оформят главно с търговски полици - менителници, емитирани от износителя, и записи на заповед, издадени от вносителя.
При форфетирането могат да се използват и други кредитни документи, като дебиторски сметки и отсрочени задължения по акредитиви. Използването им обаче е сравнително по-трудно, тъй като при тях е необходимо да се познават всички условия - делови и юридически в страната на длъжника, свързани с обслужването на сделката. Тъй като те често се променят, тези документи не са толкова привлекателни за участниците във форфетирането.
Разбира се, риск както за износителя, така и за форфетиста може да възникне и при използването на трати. Според Международната конвенция за търговските полици джирантът по менителницата има законното право да се освободи от всяко задължение на основание на условието "Без регрес", включено в неговия индосамент.
При тези операции се използват и гаранциите, посредством които се намалява риска на форфетиста и се създава възможност за търгуване на ценните книжа на вторичния пазар при нужда.
Форфетистът няма право на обратен иск към износителя, с изключение на случаите на неизпълнение на изискванията на договора за доставка. По тази причина цената на форфетната операция е много висока. Затова често износителите се стремят да я намалят, особено когато дисконтният процент и разходите, свързани с управлението на форфетните операции са по-големи от лихвения процент по търговския кредит, като я прехвърлят на вносителите чрез повишаване на цената на доставяната стока. Разбира се, това прехвърляне не може да се извърши цялостно, а частично.
Чрез форфетирането се извършва средносрочно финансиране на външнотърговските операции, поради което обикновено предоставеният кредит се погасява чрез договаряне на погасителна схема между вносителя и износителя която се съобразява с изискванията на форфетиста. Могат да се изберат различни схеми - анюитетна, на равни части от главницата и т.н. На базата на възприетата погасителна схема за съответните падежи се издават полици, номиналната стойност на които изразява размера на погасителната вноска, включваща част от главницата и полагащата се лихва,.
Форфетните сделки имат изключително голямо значение. От тях са заинтересувани и трите участващи страни, а именно: 1. износителят, който прехвърля риска върху форфетиста и възстановява сравнително бързо авансираните си средства в стоките, ускорявайки по този начин оборота на капитала си; 2. форфетистът (банката), формиращ доходи под формата на лихви, комисионни и други.; 3. вносителят (длъжникът), който получава търговски кредит и успява да обнови производството си и без да разполага със свободен паричен капитал.
Форфетирането е специфична форма на кредитиране. За неговото осъществяване банките обикновено създават свои специализирани звена, често и дъщерни компании. Операциите на форфетния пазар се осъществяват и от специализирани финансови институции. Спецификата на това кредитиране се състои в това, че кредитът в парична форма се получава от износителя, а плащането на дълга се осъществява от купувача. Чрез тези операции търговският кредит се трансформира във финансов, най-често банков.
Тези операции притежават същите предимства, както и факторинговите. На първо място, износителят си осигурява необходимите ликвидни средства. На второ място, освобождава се от риска напълно, докато при факторинга - само частично. Макар и скъпи, те изпълняват изключително голяма роля при външнотърговските връзки.
3. КРЕДИТИРАНЕ НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО
Кредитите на селското стопанство се предоставят при същите условия и ред, както в другите отрасли и производства - промишленост, търговия, транспорт и др. Характерно за тези кредити е обстоятелството, че в миналото те се отпускаха в развитите страни главно от регионалните и специализирани банки. С увеличаване дела на универсалните банки в банковата система се увеличава участието и на тези банки в кредитирането на селаското стопанство. Селскостопанските кредити не са приоритет на големите търговски банки.
Кредитите на селското стопанство могат да бъдат краткосрочни, средносрочни и дългосрочни.
Краткосрочните кредити се използуват главно за финансиране на сезонните разходи на производителите на селскостопанска продукция, т.е. за покупка на посадъчен материал, гориво, изкуствени торове, подрастващ добитък. Техният размер зависи от обема на дейността на клиента, както и от неговата кредитоспособност. Сезонните кредите се обезпечават главно със залог на имущество, добитък или бъдеща реколта. Възможно е да се предоставят малки заеми и срещу лична гаранция - поръчителство.
Средносрочните селскостопански кредити се използуват за покупка на дълготрайни активи - стопански инвентар и за ремонт на машини и сгради.. За обезпечение на кредита се използува обикновено придобитият актив. При ремонт на сгради се учредява обикновено ипотека.
Дългосрочните кредити се отпускат за покупка на обработваема земя и сгради. Често част от заема се използува и за текущи разходи. Те се обезпечават с ипотека на недвижимо имущество. Дългосрочните селскостопански кредити се предоставят за срок от 30 - 40 и повече години, в който срок може да се включва и гратисен период.
Кредитите, предоставяни на селското стопанство са силно рискови. Кредитнят риск зависи главно от следните три фактора: 1/ от степента на задлъжнялост на кредитополучателя; 2/ от промените през годината на цените на селскостопанската продукция и 3/ от състоянието на реколтата през периода до погасяване на кредита. Цените на селскостопанската продукция са много променливи Те имат обикновено сезонен характер, поради което банките много често са обречени на риск, от една страна, от забавяне на погасяването на кредита и, от друга страна, в резултат на обезценяване на заложената продукция..
При сериозни трудности по отношение погасяването на селскостопанските кредити в много страни по света селскостопанските производители се финансират от специално разработени спешни правителствени програми за подпомагане на селскостопанското производство. В тези случаи е възможно да се предприеме и преоформяване на краткосрочни и средносрочни кредити в дългосрочни.
Поради големия риск на селскостопанските кредити, както и поради дългия им погасителен срок, банките се въздържат да предоставят дългосрочни кредити. Такива кредити се отпускат обикновено от специализирани банки и от застрахователни компании.
4. БАНКОВИТЕ ГАРАНЦИИ КАТО ФОРМА НА КРЕДИТИРАНЕ
Банковите гаранции са форма на кредитиране. Чрез издадените гаранции банките поемат задължението да извършат плащане или да погасят кредит на клиентите си, на които са дали гаранция в различни форми и за различни цели. Банковата гаранция е неотменяем ангажимен на банката за безусловно, неотменяемо и без протест плащане на определена сума при настъпване на определени условия. Тя е не само форма на кредит, но и специфичен елемент на организацията на плащане и особено при международните плащания.
Банковите гаранции обслужват както вътрешноикономическата, така и външноикономическата дейност на фирмите. Чрез тях банките предоставят гаранционни кредити, преставляващи кредити на платежоспособността им.
Гаранционните кредити изразяват взаимоотношения между три страни:
1. Наредител - лицето, по чиято инициатива се учредява гаранцията;
2. Бенефициент - лицето, в полза на което се издава гаранцията;
3. Гарант - банката, която гарантира плащането в рамките на определена сума при настъпване на договорените условия.
Гаранционният кредит се предоставя на основата на сключен договор между наредителя и банката. В него се предвижда и обезпечение, което осигурява погасяването му от наредителя. Обезпечението не е задължителен елемент на договора. Ако клиентът се ползва с доверието на банката, то не се договаря.
На основата на сключения договор банката издава банкова гаранция в полза на бенефициента, представляваща едностранно волеизявление на банката. Тя се дава направо на бенефициента или обикновено на наредителя, който я предоставя на бенефициента.
Всяка банкова гаранция е строго индивидуална по отношение на поставените в нея условия, но въпреки това гаранциите съдържат някои задължителни реквизити, по-важни от които са следните:
1. наименование на документа;
2. име и адрес на бенефициента - лицето, в полза на което се издава гаранцията;
3. име и адрес на наредителя - лицето, по чието искане се издава гаранцията;
4. предмет на гаранцията - поетото задължение по търговската сделка;
5. основание за поемане на задължението;
6. размер на сумата, която банката евентуално ще плати при нужда (в лева или в чуждестранна валута);
7. условия, при които се изпълнява гаранцията - посочват се ясно и точно събитията, при настъпването на които банката трябва да извърши плащане;
8. декларация на банката, съдържаща обещанието й да плати;
9. срок на валидност на гаранцията - времето, през което банката поема ангажимент да извърши плащането. След изтичане на този срок, дори и да настъпят условията за плащане, тя е свободна от поетия ангажимент;
10. дата и място на съставянето й.
За да се минимизира поетият при предоставянето на банкова гаранция риск, банката трябва да осигури съответствието й на следните условия:
- ценност на гаранцията, т.е. осигуряване на възможно най-добра и дълготрайна остойностяемост ;
- правна състоятелност на гаранцията - договорните отношения да са формулирани точно, за да се предотврати възникването на правни пречки по отношение на изплащането й;
- стойност на гаранцията - с течение на времето тя може да бъде подложена на значителни колебания, които трябва да се вземат предвид. Стойността й трябва да се запазва във времето, т.е. най-малко до времето на нейната валидност.
За издадената банкова гаранция клиентите плащат комисионна, която приема различни размери в отделните банки, но се движи в рамките от 5 на 1000 до 1-1,5%.
Чрез гаранциите банките съдействат за по-бързото сключване на договорите между икономическите агенти и следователно за развитието на икономиката. Тяхното договаряне се извършва на базата на задълбочено проучване на кредитоспособността на клиента и на възможностите му да извърши полагащото се плащане в полза на бенефициента.
Ако се наложи гарантът да извърши плащането за сметка на собствени средства, възниква паричен дълг, носител на който е наредителят. Той е длъжен да погаси незабавно реално предоставения кредит в парична форма.
3.1. Банковите гаранции при вътрешноикономическите операции
Банките предоставят разнообразни гаранции на своите клиенти при вътрешноикономическите им операции. Крайната цел на тези гаранции е ускоряване сключването на договорите и гарантиране на тяхното изпълнение. Те биват няколко вида:
1. Банкова гаранция за плащане по договор. С нея банката гарантира изплащането на договорената сума, ако наредителят - купувач на доставените стоки не извърши това.
2. Банкова гаранция за предоставяне на кредит. На основата на тази гаранция клиентът получава кредит от друга банка. С нея банката гарантира, че ще погаси кредита заедно с лихвата, ако кредитоискателят не направи това на падежа.
3. Гаранция замитницата. С нея банката гарантира заплащането на полагащото се мито от вносителя. По този начин се създават условия за по-бързо освобождаване на внасяните от чужбина стоки на митницата.
4. Гаранция за участие в търг. Чрез тази гаранция банката гарантира, че ще заплати част от стойността на офертата, направена от наредителя й, участващ в търг, ако при класирането му той се откаже да подпише договора.
5. Гаранция за добро изпълнение. При нея банката гарантира заплащането на определена сума, ако доставчикът или извършителят на услугите не изпълни договорните си задължения към бенефициента.
При посочените гаранции банката като гарант носи субсидиарна отговорност, т.е. заплаща договорената сума след като бенефициентът удостовери с документи, че наредителят не е изпълнил своите задължения. Следователно бенефициентът не може да получи вземането си направо от банката, както е възможно при поръчителството, при което обикновено отговорността на всички длъжници е солидарна.
3.2. Банковите гаранции при външноикономическите отношения
Като неотменяем ангажимент за плащане, банковата гаранция във външноикономическите отношения се поражда от необходимостта да бъдат покрити щети на страните по търговски договори в резултат на неизпълнението им. При осъществяването на вносно-износните операции съществуват множество рискове, покриването на които, макар и частично, създава възможност за развитие на външнотърговската дейност.
Самата гаранция се основата на търговския договор и се оформя на основата на искане за откриване на гаранция.
По същество страни по гаранцията са само банката-издател и бенефициентът, тъй като отношенията между гарантиращата банка и търговеца, който иска да му бъде издадена гаранция, се уреждат чрез друг договор.
Макар че гаранцията се издава на основата на търговския договор, тя не гарантира изпълнението на самия договор, а покрива единствено определени щети, които могат да възникнат за бенефициента по гаранцията от неизпълнението на този договор. Отговорността на банката се простира единствено до размера на сумата, която е посочена в поетия от нея неотменяем ангажимент, оформен чрез гаранцията.
Тъй като еднообразните правила за договорните гаранции не са преподписани от близо 2/3 от членовете на Международната търговска камара, те имат задължителен характер в случаите, когато гаранцията е направена под формата на декларация, че гарантът се подчинява на тези правила.
От гледна точка на степента на гарантиране на плащането, гаранциите биват два вида:
1. гаранция, отнасяща се за плащане на цялата сума, която дължи наредителят. В случая става въпрос за поръчителство;
2. самостоятелни гаранции, при които банките поемат самостоятелен ангажимент, различен от стойността на сделката. Гаранционната сума представлява промил или процент от сумата на външнотърговската сделка.
В зависимост от технологията на оформянето им гаранциите биват директни (преки) и индиректни (косвени).
Директните банкови гаранции се дават от банката на наредителя, а индиректните - от банка в страната на бенефициента. При косвеното гарантиране участва като гарант и втора банка - от страната на наредителя, която потвърждава, че ще извърши плащането при реализиране на условията на гаранцията. Тази банка изпълнява ролята на потвърждаваща банка.
Поради многообразието на търговските взаимоотношения и рисковете, които възникват от тях, многообразни са и банковите гаранции. Макар и трудно, те биха могли да се систематизират в следните видовe:
- Гаранция за сключване на договор;
- Гаранция за плащане;
- Гаранция за плащане по документарно инкасо;
- Гаранция за връщане на аванс;
- Гаранция за погасяване на кредит (рамбурсен, акцептен или овърдрафт);
- Гаранция за плащане по непокрит акредитив;
- Гаранция за добро изпълнение, емитирани в две разновидности:
- Гаранция за срочно изпълнение;
- Гаранция за отстраняване на дефекти.
5. ЛИЗИНГЪТ КАТО ФОРМА НА КРЕДИТ
5.1. Същност на лизинга.
Терминът “лизинг” има английски произход и означава да давам или да вземам под наем.
Най-общо казано лизингът е специфична форма на кредит, при която лизингодателят предоставя на лизингополучателя вещи /обикновено дълготрайни материални и нематериални активи/ за ползуване посредством юридически офоромен договор за наем за предварително фиксиран срок срещу заплащане на определено възнаграждение, наричано лизингови вноски
5.2. Форми на лизнига
Лизинговите операции могат да се класифицират в многообразни форми на основата на различни критерии. Най-популярно е разграничението им на оперативен и финансов лизинг.
5.2.1. Оперативен лизинг - оператиивният лизин е кратксрочен - от 6 месеца до 3 години и обикновено не покрива целия живот на активите. Лизингодатели при него са не само лизингови организации, но и производители на машини и съоръжения, които обикновено са обект на този лизинг. Оперативният лизинг се прилага главно по отношение на имущество с високи темпове на морално остаряване. Той поражда много рискове и задължения, които се понасяят главно от лизингодателя, поради което е забранен за банките.
5.2.2. Финансов лизинг - финансовият лизинг е най.разпространената форма на лизинг, в която участват и банките Характеризира се с по-малко на брой сделки, но с много по-голяма обща стойност на операциите в сравнение с оперативния лизинг.
Финансовият лизинг е форма на кредит, предоставян от лизингодателя на лизингополучателя. За разлика от обикновения кредит при него правото на собственост преминава върху потребителя след изтичане на лизинговия срок, ако имуществото се закупи. Срокът на кредита под формата на лизинг, т.е. до погасяване на задължението зависи от срока за експлоатация на оборудването
5.3. Предимства и недостатъци на лизинга като форма на кредит
Причините за значителното нарастване на лизинга в икономическата практика по света се крият в предимствата, които той притежава в сравнение с покупката на активи с банков кредит, които са приблизително следните:
1. Осигурява финансиране с по-малки еднократни разходи;
2 .Освобождава средства за по-рентабилни инвестиции;
3. Предоставя данъчни облекчения;
4. Увеличава еластичността на инвестиционната политика. Чрез лизинга се осигурява възможност за своевременно обновяване на техническото и технологическото равнище на производството.
Лизингът е удобна, ефеттивна и гъвката форма за решаване на икономическите проблеми на фирмите по следните причини:
1. На първо място, лизингът е по-евтина форма на кредит и се предоставя обикновено при по-добри условия в сравнение с банковия кредит;
2. На второ място, често при лизинга се договаря плащането на първоначалната лизингова вноска да става след определен период на експлоатация на лизинговото съоръжение;
3. На трето място, лихвата, както и банковите разходи при тази форма на кредитиране са по-ниски в сравнение с лихвите и разходите при банковите кредити;
4. На четвърто място, застраховката на лизинга не се включва в лихвата;
5. На пето място, при лизинговите операции не се изискват гаранции /залози, ипотека и др./, както при предоставянето на банкови кредити;
6. На шесто място, при лизинговите операции могат да се предоставят и обикновено се предоставят следните два основни типа данъчни облекчения:
а/ за лизингодателя - в резултат на прилагането на ускорена амортизация, изчислявана на база на срока на лиззинга, а не на основата на реалния срок за експлоатация на полученото под наем оборудване;
б/ за лизингополучателя - поради изключване на лизинговите плащания от облагаемия доход, тъй като се приемат за текущи разходи;
7. На седмо място, съществено предимство на лизинга е неговото удобство и еластичност. Чрез него се осигурява финансиране на клиента в съответствие с потребностите от средства за създаване на необходимите активи. Това е особено изгодно за малките и средните предприятия, които трудно получават банкови кредити. С помощта на дългосрочния лизинг фирмите могат да привличат по-големи размери заемен капитал в сравнение с прякото кредитиране от банките.
8. На осмо място, при лизинга по-просто, по-бързо и по-евтино се оформят документите в сравнение с другите начини за набавяне на финансови ресурси. Лизинговите операции се извършва значително по-бързо в сравнение с другите методи на финансиране.
Въпреки изброените предимства, лизинговите операции са свързани и с редица рискове и неудобства както за лизингодателите, така и за лизингополучателите. На първо място, риск от обезценяване на физически и морално остарелите машини и съоръжения, в резултат на което след приключването на лизинговата сделка сумата на лизинговите вноски не покриват стойността на дадените под наем активи.. Това се отнася най-вече за оперативния лизинг, при който не се договаря парвичен неотменяем период за лизинг. Второ, в много случаи при връщането след приключването на лизинговия договор на даденото под наем оборудване, лизингодателят изпитва затруднения при реализирането на остатъчната му стойност. На трето място, рискът за лизингополучателите е също съществен. Поради наличието на първичен неотменяем период при финансовия лизинг, рискът от моралното остаряване на оборудването се поема от лизингополучателя, който е задължен да извършва лизингови плащания и в случаите, когато то не носи достатъчно доходи или е извадено от действие.
В много случаи лизингът не само носи риск, но и е икономически неоправдано използуването му. Затова при избора на лизинг или покупка на активи трябва да се прави задълбочен анализ както на икономическите, така и на конкретните технически и технологически изгоди и неизгоди.
Въпреки това лизингът е изгоден, защото съхранява капитала или освобождава средства за по-изгодни инвестиции в други активи.
5.4. Участието на банките в лизинговите операции
Формите на участие на банките в лизинговите операции са три: 1) да създадат в структурата си звено за управление на лизингова дейност; 2) да учредят лизингово дъщерно дружество; 3) да предоставят кредити на несвързани с тях лизингови предприятия- Това зависи от провежданата от банките кредитна политика, от интересите им, от интересите на техните акционери, както и от състоянието на пазара.
Банките участвуват в лизинговите операции по два начина: пряко и косвено. При косвеното участие те предоставят кредити на участниците в лизинговите операции, а при прякото - закупуват дълготрайни материални активи и ги предоставят под наем на своите клиенти, т.е. изпълняват ролята на лизингодател. Прякото участие изразява стоково кредитиране, но се различава от него главно по начина на погасяване.
6. СЕКЮРИТИЗАЦИЯ И НЕЙНОТО МЯСТО В КРЕДИТНОТО ПОСРЕДНИЧЕСТВО
1. Същност на секюритизацията
Секюритизацията позволява на банковите институции да обслужват кредитния си пазар по начин, различен от традиционните методи, характерни за непосредственото кредитно посредничество.
При кредитното посредничество банките набират ресурси от клиентите и кредиторите си на кредитна основа – под формата на депозити и кредити от разнообразни кредитори и ги инвестират в кредити, поемайки съответните кредитен и лихвен риск. Секюритизацията изразява набиране от банките на капитал посредством продажба на емитирани от тях ценни книжа (облигации) и използуването му за предоставяне на кредити.
Секюритизацията представлява процес на структуриране в пакет на групи кредити или кредитен портфейл и продажба на ценни книжа, които се използват за финансиране на тези кредити. На тази основа се прави обвръзка между пакетите от ипотечни кредити и ценни книжка с цел взаимното им ликвидно и доходоносно обслужване. С постъпленията на средства от продажбата на ценни книжа се финансират кредитите, а паричните потоци от погашенията осигуряват на банките финансовия ресурс за обслужване на ценните книжа – за плащане на лихви, дивиденти и т.н.
Предлаганите услуги от банките при предоставянето на кредити с осигурени средства от купувачите на ценни книжа могат да се извършват по два начина: 1/ да се ограничават само до обслужване и контрол по операциите и 2/ да включват и предоставяне на гаранции за риска от неплатежоспособност на кредитополучателите. Лихвеният риск при тези операции може да се поема от купувачите (инвеститорите) на ценни книжа, но при повечето секюритизиращи операции в развитите страни кредитният риск се прехвърля върху собствениците (емитентите) на ценните книжа или върху трети лица, поели ангажимента да го гарантират.
2. Видове секюритизация
Секюритизацията бива два вида: традиционна и синтетична.
1. Традиционната секюритизация изразява прехвърляне на базисните експозиции към дружество със специална инвестиционна цел и при спазване на следните изисквания:
а) банката-инициатор прехвърля собствеността върху базисните експозиции или прехвърля техния риск чрез синдикиране (sub-participation);
б) издадените ценни книжа не представляват задължение на институцията - инициатор.
2. Синтетичната секюритизация е схема на секюритизация, при която отделните траншове се структурират чрез използване на кредитни деривати или гаранции, а базисните експозиции продължават да се посочват в баланса на институцията - инициатор.
Банката установява рисково-претегления размер на секюритизираните експозиции или секюритизиращите се позиции, които тя е прехвърлила или придобила по схемите за традиционна или синтетична секюритизация.
Банката-инициатор и банката-спонсор трябва да приемат подходящи политики и процедури за оценка на рисковете, произтичащи от сделките по секюритизация на активи, с цел гарантиране на съответствието между практиките по управление и оценка на рисковете и икономическата същност на свързаните с тези рискове транзакции.
Банка, използваща стандартизиран подход за кредитен риск спрямо класа експозиции, към който принадлежи базисната секюритизирана експозиция, изчислява размера на рисково-претеглените секюритизиращи позиции, съгласно изискванията, регламентирани с Наредба № 8.
Счетоводно секюритизацията се отразява в зависимост, първо, от степента на обвръзка на предоставените кредити с продадени ценни книжа и, второ, от степента на защита на купувачите на ценни книжа (инвеститорите) от кредитния риск, изразяващ поемане на риска от необслужване на предоставените кредити с облигационния ресурс, по два начина: 1. в баланса и във финансовите отчети на банките или 2. извън тях..Най-важният момент за начина на осчетоводяване в този процес е доколко банката гарантира редовното обслужване на кредитите. Ако банката защитава купувачите на ценни книжа от риска за непогасяване на кредитите, секюритизацията се счита за финансиране и предоставените кредити се осчетоводяват в актива на баланса, а продадените ценни книжа - в пасива. В случаите, когато ценните книжа са продадени без гаранция срещу кредитния риск, в световната практика е възприето банките да разглеждат операцията само като продажба и следователно и кредитите и ценните книжа не се отразяват във финансовите отчети.
Доколкото продажбата на кредити чрез секюритизация съдържа значителен риск, тези операции са ограничени от изискването за защита интересите на купувачите на ценни книжа-инвеститорите. Това ограничение може да се избегне и да се създадат предпоставки за разширяването им, първо, като се увеличи броят на участниците в тях и, второ, като се включват в осъществяването им и застрахователни организации, които да гарантират секюритизацията. Това естествено оскъпява операциите, но би помогнало да съдейства за разширяването им.
Няма коментари:
Публикуване на коментар